— Във вашия колеж май дават дълги ваканции.
— Всъщност отново съм в отпуск, този път чак до септември. Междувременно реших да опитам как ще ми понесе животът в Ню Йорк. Наех апартамент на Десета улица — пряката между Пето и Шесто авеню.
— Кварталът е прекрасен. Често се разхождам там.
— Уютен и очарователен, както твърди рекламата на агенцията за недвижими имоти. Настаних се снощи и засега съм много доволен. Двамата с Кити трябва да ми дойдете на гости.
— С удоволствие. Само кажи кога и пристигаме.
— Чудесно! Ще се обадя в края на седмицата, щом се наредя окончателно. Има нещо, което трябва да обсъдя с вас, затова ви искам с подострени умове.
— Нямаме много за острене, но с каквото разполагаме — твое е.
След три-четири дни двамата с Кити отидохме на вечеря у Барбър, след което взехме да се виждаме често. Барбър сам започна това приятелство, ухажваше ни сякаш имаше някакъв скрит замисъл, за който никой от нас не подозираше. Канеше ни на ресторант, на кино, на концерти, на излети в неделя и тъй като целият преливаше от доброжелателство и любов към нас, не можехме да му откажем. Носеше неизменните си причудливи шапки, сипеше шеги наляво и надясно, без да се притеснява от раздвижването, което предизвикваше появата му на публични места. Барбър просто ни взе под крилото си, сякаш искаше да ни осинови. Но тъй като и двамата с Кити бяхме сираци, май нямахме нищо против новосъздаденото положение.
Още първата вечер, щом се видяхме, Барбър ни съобщи, че въпросът с наследството на Ефинг е вече уреден. Придобил доста пари, така каза, и за пръв път в живота си не трябвало да разчита само на едната заплата. Ако нещата се развият така благоприятно, както се очаквало, сигурно нямало да се върне към преподаването поне две-три години.
— Сега ми е паднало да си поживея — рече. — И няма да пропусна този случай.
— С всичките пари на Ефинг — подхвърлих, — мислех, че ще можеш да се оттеглиш завинаги.
— Де такъв късмет, де! Нали знаеш, данък наследство, данък недвижимо имущество, хонорари на адвокатите и всевъзможни други такси и разноски, за които не бях и чувал преди. Те изядоха голяма част от парите. И остана много по-малко, отколкото предполагах.
— Искаш да кажеш, че не са милиони.
— Съвсем не. По-скоро хиляди. След като се разплатихме, двамата с госпожа Хюм получихме по около четирийсет и шест хиляди долара.
— Мислех си, че става дума за доста по-голяма сума — казах. — Говореше, сякаш е най-богатият човек в Ню Йорк.
— Да, наистина е обичал да преувеличава. Но лично аз нямам причина да му се сърдя. Наследих четирийсет и шест хиляди долара от човек, когото никога не съм виждал. Нито пък бях виждал толкова пари накуп в живота си. Няма по-голям късмет от неочакваното наследство.
Барбър ни каза, че вече три години работи върху книга за Томас Хариът. Нормално биха му трябвали още две, за да я довърши, но сега, след като нямал други задължения, смяташе, че ще успее да приключи някъде докъм средата на лятото, тоест след около шест-седем месеца. И това го подсетило за проекта, за който ми бе намекнал по телефона. От една-две седмици тази мисъл не му давала покой, така каза, и искал да знае моето мнение, преди да се реши да действа по въпроса. Разбира се, това щяло да стане по-късно, след като допише книгата за Хариът, но ако все пак ще се заема, би трябвало да знае предварително, защото проектът изисквал значителна подготовка.
— Предполагам, че всичко се свежда до един въпрос — каза той, — и не очаквам категоричен отговор веднага. Но при така стеклите се обстоятелства твоето мнение е единственото, на което държа.
Бяхме приключили с вечерята и добре си спомням, че тримата седяхме около масата, пиехме коняк и пушехме кубински пури, които Барбър бе успял да донесе от една неотдавнашна командировка в Канада. Всички бяхме леко пияни и дори Кити взе една от големите пури, които Барбър предлагаше наляво и надясно. Разсмях се, като я видях да пафка дебелата пура, разположила се в скъпата си китайска рокля, но не по-малко смешен беше самият Барбър, който се бе наконтил за случая с халат в цвят бордо и фес на главата.
— Щом толкова държиш на моето мнение, предполагам, че е нещо, свързано с баща ти — казах.
— Да, точно така. Позна.
И за да натърти на отговора си, Барбър килна глава на една страна и пусна съвършено оформено кръгче дим във въздуха. Двамата с Кити вдигнахме възхитени погледи и проследихме О-то, което потрепери, отмина ни бавно, разкриви се и изчезна. След кратка пауза Барбър сниши глас с цяла октава и рече: