— Мислех си за пещерата.
— О, пещерата — повторих аз. — Загадъчната пещера насред пустинята.
— Непрекъснато мисля за нея. Влязла ми е в главата като стара мелодия, от която човек не може да се отърве.
— Стара мелодия. Стара история. Човек не може току-тъй да ги избие от главата си. Но как да бъдем сигурни, че въобще съществува?
— Точно това щях да попитам и аз. Ти си единственият, които е чул разказа за нея. Какво ще кажеш ти, Ем Ес? Истината ли казваше той или не?
Преди да си събера акъла, за да отговоря, Кити се наведе напред, подпря се на лакти, погледна наляво към мен, после надясно към Барбър, и обобщи целият сложен проблем в две изречения:
— Разбира се, че истината е казвал — рече тя. — Фактите може и да не са точни, но е казвал истината.
— Проникновен отговор — отбеляза Барбър. — И единственият смислен при това.
— Боя се, че е точно така — обадих се аз. — Дори и да не е съществувала действителна пещера, преживяването му е било пещерно, така да се каже. Всичко зависи от това доколко буквално човек възприема думите му.
— В такъв случай — продължи Барбър, — нека формулирам въпроса си другояче. При условие, че не можем да бъдем сигурни, смятате ли, че си струва риска?
— Какъв риск? — попитах.
— Рискът да си губим времето — отговори Кити.
— Нищо не разбирам.
— Той иска да потърси пещерата — обърна се тя да ми поясни. — Нали така, Сол? Искаш да тръгнеш и да провериш дали тази пещера наистина я има.
— Бързо схващаш, скъпа — рече Барбър. — Точно за това си мисля и изкушението е много силно. Ако съществува и най-малката вероятност тази пещера да съществува, готов съм да направя всичко, за да я открия.
— Вероятност има — казах аз. — Може да не е много голяма, но не виждам защо това трябва да те спира.
— Той не може да тръгне сам — обади се Кити. — Би било твърде опасно.
— Вярно — казах. — Никой не бива да тръгва сам из тази пустош.
— Най-малкото пък дебелаци — подхвърли Барбър. — Но всичко това са подробности, които може да се обсъдят и по-късно. Важното е, че и двамата смятате, че усилието си струва. Така ли е?
— Може да тръгнем всички заедно — каза Кити. — Ние с Ем Ес ще ти бъдем водачи.
— Разбира се — съгласих се аз и в същия миг си представих как съм се екипирал с кожени бричове и оглеждам хоризонта от височината на породистия си кон. — Ще намерим тази проклета пещера, пък ако ще това да е краят ни.
За да бъда съвсем честен, трябва да призная, че не възприех разговора ни сериозно. Реших, че е едно от онези пиянски хрумвания, които хората обсъждат посред нощ и забравят на сутринта, и макар че тримата продължихме да говорим за „експедицията“ при всяка следваща среща, гледах на това по-скоро като на наша обща шегичка. С удоволствие разглеждахме карти и снимки, обмисляхме маршрути и атмосферни условия, но обсъждането на проекта беше нещо много различно от това да вярваш в него. Юта беше далеч, а шансовете да се организира подобно пътуване — толкова нищожни, че дори Барбър да държеше на него, просто не виждах как ще стане. Скептицизмът ми се усили един неделен следобед през февруари, когато наблюдавах Барбър да изкачва хълмчетата на Беркигър. Той беше така неестествено дебел, толкова тромав и тежък, така лесно се задъхваше, че не можеше да издържи повече от десет минути път, без да спре, за да си поеме дъх. Целият пламнал от усилието, с шумно пъшкане се отпускаше върху първия срещнат пън и оставаше седнал по-дълго, отколкото беше ходил преди това, като огромният му гръден кош отчаяно се бореше за глътка въздух, а потта се стичаше изпод шотландската му шапка, сякаш главата му представляваше топящ се леден блок. Щом меките заоблени хълмове на Масачузетс можеха да го изморят до такава степен, помислих си, тогава какво остава за отвесните каньони на Юта? Не, експедицията е немислима, помислих си, дори и най-малкото физическо упражнение е само блян. Докато я обсъждаме под формата на приятелски разговор — да, може, но ако Барбър наистина реши да върви, ние с Кити просто трябваше да го разубедим.
Именно аз бях най-много против експедицията, но по ирония на съдбата точно аз в крайна сметка потеглих на път с Барбър. Бяха изминали само някакви си осем месеца, откакто обсъждахме въпроса за експедицията, но толкова много неща се случиха междувременно, толкова много чувства бяха смачкани и разбити, че първоначалната ми реакция вече нямаше никакво значение. Заминах, защото нямах избор. Не че исках да ходя, самите обстоятелства ми наложиха това пътуване.