Знаех, че ме работи, но почти никога не възразявах. И какво можех да направя в края на краищата? Чандлър действаше от позиция на силата и това положение не можеше да се промени — защото аз отчаяно исках да продам стоката, докато на него му беше все едно дали ще купи или не. Нямаше никакъв смисъл, например, да се правя, че ми е безразлично дали ще си продам книгите, защото от това нищо нямаше да спечеля, а винаги е по-добре да те измамят, но сделката да стане, отколкото въобще да не стане. Открих, че се справям по-добре, когато нося книгите на по-малки дози, не повече от дванайсет или петнайсет наведнъж. Тогава средната цена на том се вдигаше, макар и минимално. Но колкото по-малко бяха книгите, толкова по-скоро трябваше да идвам пак, а от друга страна знаех, че се налага да огранича посещенията си до минимум — защото колкото по-често му се явявах, толкова по-слаба ставаше позицията ми. Така че каквото и да правех, Чандлър винаги печелеше. След време старецът дори не благоволяваше да говори с мен. Никога не казваше „здрасти“, никога не се усмихваше, никога не се здрависваше. Държеше се така хладно и безразлично, че понякога се чудех дали въобще ме помни. Може би всеки път ме възприемаше като нов клиент или като събирателен образ на най-различни непознати, някаква хаотична сбирщина.
Докато разпродавах книгите, апартаментът ми претърпя доста преобразувания. Това беше неизбежно, защото всеки път, когато отварях нов кашон, аз всъщност разрушавах част от мебелировката. Леглото ми трябваше да се развали, столовете ми намаляха, после съвсем изчезнаха, бюрото ми се атрофира и се преобрази в празно пространство. Виждах как животът ми се превръща в затваряща се нула, в осезаема, избуяваща пустота. Всеки път, когато дръзнех да навляза в миналото на вуйчо, то мигом произвеждаше физически резултат, ефект в реалния свят. Последствията бяха винаги пред очите ми и нямаше как да им се изплъзна. Еди-колко си кашона — разпродадени, еди-колко си — в наличност. Стигаше ми само да хвърля едно око на стаята, за да видя равносметката. Мебелировката беше измервателният уред на моето състояние — показваше колко от мен е останало, колко от мен си е отишло. Бях едновременно извършител и свидетел, публика и актьор в солово представление. Внимателно следях напредъка на собственото си осакатяване. Къс по къс наблюдавах собственото си разпадане.
Разбира се, това бяха трудни дни — за всички. Спомням си ги като времена на объркана политика, на метежи, тълпи, гняв, виещи клаксони и насилие. До пролетта на 1968-а всеки божи ден като че бълваше нов катаклизъм. Ако не е Прага, ще е Берлин; ако не е Париж, ще е Ню Йорк. Във Виетнам имаше вече половин милион американски войници. Президентът обяви, че няма да се кандидатира за нов мандат. Имаше убийства. След години на борба войната се беше разраснала до такава степен, че дори и най-невинните мисли бяха неизменно замърсявани от нея. Знаех, че каквото и да направя или да не направя, аз, както и всички останали, бях част от нещата, които се случваха наоколо. Една вечер, докато си седях на пейка в Ривърсайд Парк и зяпах реката, видях как на отсрещния бряг избухна танкер. Небето изведнъж лумна в пламъци, огнени отломъци полетяха във въздуха над Хъдсън и се приземиха в краката ми. Тогава ме осени мисълта, че вътрешното и външното са неразривно свързани, може да ги раздели само брутално накърнената истина. По-късно съшия месец Колумбийският университет се превърна в бойно поле и стотици студенти бяха арестувани, включително такива безвредни мечтатели като Цимър и моя милост. Впрочем не смятам да обсъждам тези неща тук. Всички знаят какво се случи тогава и няма никакъв смисъл да преразказвам добре известни събития. Това обаче не означава, че искам да бъдат забравени. Началото на моята история се корени в безпорядъка на онези дни и първо те трябва да се проумеят, за да има смисъл и останалата част от нея.