В края на март Кити откри, че е бременна и в началото на юни вече не бяхме заедно. За броени седмици целият ни съвместен живот отиде по дяволите и когато най-накрая разбрах, че стореното зло е непоправимо и нищо не може да се върне назад, усетих се така, сякаш някой ми бе изтръгнал сърцето. Дотогава двамата с Кити живеехме в приказно блаженство и колкото по-дълго продължаваше то, толкова по-малка ни се струваше вероятността нещо да ни раздели. Ако бяхме по-свадливи, ако се карахме и спорехме непрекъснато, ако се замеряхме с чинии, тогава може би кризата щеше да ни свари по-подготвени и щяхме да се справим с нея. Но при тогавашното положение бременността на Кити тупна като гюле в малкото ни спокойно езерце и още преди да успеем да се съвземем от шока, лодката ни вече потъваше, а ние поединично се спасявахме с плуване към брега.
Не ставаше дума за това, че не се обичаме. Дори когато най-накрая се сдърпахме и караниците ни бяха най-невъздържани и сълзливи, никога не сме се отмятали от любовта си, никога не сме отричали фактите, никога не сме се престрували, че чувствата ни вече не са същите. Просто бяхме престанали да говорим на един и същ език. За Кити любовта се свеждаше само и единствено до нас двамата и толкоз. Едно дете нямаше място помежду ни и следователно, каквото и решение да вземем, то трябваше да почива изключително на онова, което ние искаме. Макар и Кити да беше бременната, а не аз, за нея бебето беше някаква абстракция или по-скоро хипотетичен пример за евентуален бъдещ живот, който в никакъв случай, поне засега, не включваше настоящето. Сякаш преди да се появи на бял свят, този живот не съществуваше, не и за нея. Докато според мен бебето оживя още щом Кити ми каза, че го носи в себе си. Макар и голямо колкото палец, то си беше човек, неизбежна действителност. Имах чувството, че уреждането на аборта е равносилно на убийство.
Иначе всички разумни доводи бяха на страната на Кити. Знаех го, но от това не ми ставаше по-леко. Затварях очи и упорито отказвах да приема фактите, все повече и повече шокиран от собствената си непримиримост, макар и напълно безсилен да променя нещата. Кити твърдеше, че все още е твърде млада, за да бъде майка, и аз я разбирах, но въпреки това не можех да отстъпя от собственото си становище. Нашите майки, давах ги за пример аз, не са били по-възрастни, отколкото сме ние сега. По този начин упорито впрягах в колата две съвършено различни ситуации, което още повече влошаваше спора и ни отвеждаше в задънената улица на неразрешимия проблем. Това с нищо не е попречило на майките ни, отвръщаше Кити, докато аз как да продължа да танцувам и да отглеждам бебе едновременно? Отговарях й самодоволно и нафукано, че аз ще гледам бебето. Невъзможно, сопваше се тя, не можеш да лишиш едно бебе от майка му. Отглеждането на дете е огромна отговорност и на тази работа трябва да се гледа сериозно. Тя много искала един ден да имаме деца, но сега моментът не бил подходящ и тя не била още готова за това. Но моментът сам е дошъл, настоявах аз. Независимо дали ти се харесва или не, ние вече сме направили бебето и сега трябва да постъпим, както са постъпили и нашите майки. При тези думи, отчаяна от моето твърдоглавие, Кити неизменно се разплакваше.
Разстройвах се от тези сълзи, но те не можеха да ме накарат да отстъпя. Гледах Кити и си казвах, че трябва да се примиря, да я прегърна и да я оставя да бъде нейното, но колкото повече се опитвах да разнежа сърцето си, толкова по-неумолим ставах. Исках да бъда баща и след като възможността беше толкова близо до мен, мисълта да я изгубя ме вбесяваше. Виждах в бебето възможност да поправя злото на собственото си самотно детство, да бъда част от семейство, да принадлежа към нещо, което не се свежда единствено до мен самия. Това желание бе съвсем ново за мен и ме обсебваше с неистова страст, заливаше ме с огромни, нечленоразделни изблици на отчаяние. Ако собствената ми майка беше проявила такова благоразумие, изкрещях веднъж на Кити, тогава аз никога нямаше да се появя на този свят. След което спрях, колкото да си поема дъх, но не й дадох възможност да отговори, а продължих: „Ако убиеш нашето бебе, все едно убиваш мен!“
Времето не работеше в наша полза. Имахме на разположение само няколко седмици, в които да вземем решение, и с всеки изминал ден напрежението растеше. Друга тема на разговор не съществуваше, обсъждахме само това, спорехме по цели нощи и виждахме как щастието ни се разтваря в океан от думи, от изтощителни обвинения в измяна. През цялото това време нито един от нас не отстъпи и на йота от първоначалните си позиции. Кити беше бременната и значи аз трябваше да я убеждавам, а не обратното. Когато най-накрая разбрах, че работата е безнадеждна, казах й да прави, каквото ще. Нямах никакво намерение да я наказвам за решението й, дори побързах да добавя, че ще платя аборта.