По онова време законите бяха по-различни и за да се направи аборт, някой лекар трябваше да удостовери, че раждането представлява заплаха за живота на майката. В щата Ню Йорк тълкуването на въпросния закон беше доста разтегливо и включваше „опасност за психическото здраве“ (което трябваше да означава, че има вероятност майката да се самоубие, ако роди), поради което психиатърът също можеше да свърши работа. Тъй като Кити беше в цветущо физическо здраве и тъй като аз нямаше да й позволя нелегален аборт, единственият шанс беше да убеди някой психиатър да й направи тази услуга. В крайна сметка намери такъв, ала услугата струваше доста пари. Тази сума, заедно със сметката от болницата „Свети Лука“ за самия аборт, стигна няколко хиляди долара, и то за какво — за да убия собственото си дете. Отново останах без пари и докато стоях край леглото на Кити в болницата и гледах изпитото й, измъчено лице, изведнъж усетих, че всичко свърши, че някой ми е отнел живота.
На следващата сутрин заедно се върнахме в Китайския квартал, но нещата вече не бяха както преди. И двамата си казвахме, че ще успеем да забравим случилото се, но още при първия опит да се върнем към предишния си начин на живот, открихме, че него го няма, беше отлетял безвъзвратно. След изтощителните седмици на разговори и скандали, сега и двамата потънахме в дълбоко мълчание, не смеехме да се погледнем в очите. Абортът се оказа по-труден, отколкото си мислеше Кити, и макар да продължаваше да твърди, че е постъпила правилно, не можеше да не усеща, че е сбъркала. Потисната и съсипана от преживяното изпитание, тя ходеше мрачна, като че ли е в траур. Знаех, че трябва да я утеша, но нямах сили да преодолея собственото си огорчение. Докато стоях и я гледах как страда, в един момент си дадох сметка, че нейното страдание ми доставя удоволствие, защото исках да си плати за стореното. Щом осъзнах това, видях цялата грозотия и жестокост, които бях натрупал в себе си, и това ме ужаси. Не можех да продължавам по този начин. Не можех да понасям мисълта, че не съм онова, което бях. Щом вдигнех очи към Кити, виждах само собствената си презряна слабост и отражението на чудовището, в което се бях превърнал.
Казах й, че трябва да се махна за известно време и да подредя мислите си и то, защото ми липсваше кураж да й кажа истината. Но Кити разбра. Нямаше нужда от думи, за да знае какво става, и когато ме видя да стягам багажа си още на следващата сутрин, почти готов за тръгване, взе да ме моли да остана с нея, буквално падна на колене пред мен. Лицето й беше сгърчено и обляно в сълзи, но аз стоях като дърво и нищо не беше в състояние да ме спре. Оставих на масата последните си хиляда долара и казах на Кити, че са за нея. Прекрачих прага. Когато излязох на улицата, сълзите вече се стичаха по лицето ми.
7.
Барбър ме настани в апартамента си, където останах до края на пролетта. Отказа ми да поема част от наема, но тъй като финансите ми отново бяха на нула, почти веднага си намерих работа. Спях на дивана в хола и всяка сутрин ставах в шест и половина. Цял ден пренасях мебели нагоре-надолу, защото работех при мой приятел, който се занимаваше с пренос превоз. Ненавиждах тази работа, но тя беше толкова изтощителна, че притъпяваше мислите ми, поне в началото. По-нататък, когато тялото ми свикна с натоварванията, открих, че не съм в състояние да заспя, ако не се напия до вцепенение. Заедно с Барбър седяхме до полунощ и разговаряхме, но след това оставах сам в хола, изправен пред възможността да зяпам в тавана до сутринта или да се напия. Обикновено предварително се въоръжавах с бутилка вино, преди да се наканя да спя.
Барбър се отнасяше много добре с мен — тактично и съчувствено, но аз бях в такова окаяно състояние, че почти не забелязвах присъствието му. Кити продължаваше да бъде единственият действително съществуващ човек за мен и отсъствието й бе така болезнено, така обсебващо, че не можех да мисля за нищо друго. Всяка нощ започваше с една и съща болка, с една и съща бездиханна пулсираща нужда да бъда докосван от нея и още преди да разбера какво става, се разкапвах, всичко, което поддържаше духа и тялото ми, се пръсваше на късчета, избухваше във въздуха. Това беше загуба в най-неочаквания си и абсолютен вид. Тялото на Кити бе станало част от моето и без него просто не бях аз. Чувствах се напълно осакатен.