След като болката отмина, в главата ми взеха да се реят всевъзможни образи. Виждах ръцете на Кити, които се пресягаха към мен, виждах голия й гръб и рамене, извивката на ханша й, гладкия корем, който се надипляше, когато присядаше на ръба на леглото, за да си обуе пликчетата. Беше ми невъзможно да прогоня тези образи. Първо се появяваше само един, ала мигом пораждаше друг, съживяваше съвсем дребни и много интимни подробности от живота ни заедно. Не можех да си помисля за нашето щастие, без да почувствам болка, но въпреки това продължавах да жадувам за тази болка, без да ме е грижа за нещастието, което ми носеше. Всяка нощ си казвах, че ще вдигна телефона и ще й се обадя, и всяка нощ мобилизирах цялата омраза към себе си, която можех да събера, за да се преборя с изкушението. Две седмици се самоизмъчвах по този начин, докато накрая положението стана нетърпимо.
Барбър също изпадна в отчаяние. Той усещаше, че се е случило нещо ужасно, но никой от нас двамата не благоволи да му каже какво. Отначало доброволно влезе в ролята на помирител, като говореше на единия, после отиваше да докладва на другия, но въпреки това сноване напред-назад не успя да постигне никакъв напредък. Всеки път, щом се опиташе да изтръгне тайната от нас, всеки му даваше един и същи отговор: не мога да ти кажа, питай другия. Барбър знаеше, че ние с Кити сме още влюбени, и това, че и двамата проявявахме такава неотстъпчивост, го озадачаваше и обезсърчаваше. Кити иска да се върнеш при нея, казваше ми той, но смята, че никога няма да го направиш. Не мога да се върна, отвръщах му аз. Нищо друго не желая така силно, но няма начин да стане. Като последен и отчаян опит Барбър стигна дотам да ни покани едновременно на вечеря (без да ни казва, че и другият ще присъства), но планът му бе осуетен, когато Кити ме зърнала да влизам в ресторанта. Ако беше завила зад ъгъла само две секунди по-късно, схемата щеше да проработи, но при така стеклите се обстоятелства, успяла да избегне клопката и вместо да се присъедини към нас, просто се обърнала кръгом и се прибрала у дома. Когато на следващата сутрин Барбър я попитал какво е станало, тя му отвърнала, че не вярва в циркаджийски номера. „Ем Ес трябва да предприеме първата крачка — казала тя. — Аз сторих нещо, с което му разбих сърцето, и не мога да го виня, ако няма желание да ме вижда. Той знае, че не съм го направила нарочно, но това не означава, че трябва да ми прости.“
След тази случка Барбър се оттегли. Престана да разнася послания и остави нещата да следват мрачния си безрадостен ход. Последното изявление на Кити беше типично за нейната смелост и великодушие — неща, от които винаги съм се възхищавал, и в продължение на месеци, дори години след това не можех да се сетя за тези нейни думи, без да се засрамя от себе си. Ако някой беше пострадал, това бе Кити, но въпреки това именно тя пое отговорността за случилото се. Ако имах, макар и частица от добротата й, щях на мига да изтичам при нея, да се просна в краката й и да й поискам прошка. Но аз нищо не направих. Дните минаваха, а аз бездействах. Като ранено животно се бях свил на кълбо вътре в болката си и отказвах да помръдна оттам. Външно уж нищо ми нямаше, но всъщност не бях на себе си.
Макар да се бе провалил в ролята си на Купидон, Барбър продължи да полага усилия за моето спасение. Опита се да ме върне към писането, говореше ми за книги, водеше ме на кино, по ресторанти и барове, на сказки и концерти. Нищо не помагаше, но въпреки това оценявах старанието му. Беше взел мъката ми присърце и след време започнах да се чудя защо прави всичко това за мен. Бързо напредваше с книгата си за Томас Хариът, седеше превит над машината си по шест-седем часа на ден, без да помръдне, но влезех ли в къщата, зарязваше всичко, сякаш моята компания му бе по-важна от работата. Това ме озадачаваше, защото точно тогава въобще не ставах за компания и недоумявах как въобще някой е в състояние да ме понася. Поради липса на по-добро хрумване, реших, че може да е педераст и моето присъствие да го възбужда до такава степен, че да не успява да се съсредоточи върху нищо друго. Предположението ми не беше лишено от логика, но в него нямаше нищо вярно — просто изстрел в мрака. Той никога не ми посегна, пък и начинът, по който гледаше жените на улицата, говореше, че мераците му са свързани с противоположния пол. Тогава какъв беше верният отговор? Може би самота, помислих си, най-обикновена простичка и потискаща самота. Нямаше приятели в Ню Йорк и докато се появи някой, щеше да използва мен.