Една вечер в края на юни излязохме заедно да изпием по бира в таверната „Белият кон“. Беше топла лепкава нощ и докато седяхме на масата в задната стаичка (там, където двамата с Цимър често се отбивахме през есента на 1969-а), от лицето на Барбър се застичаха цели реки пот. Попиваше я с огромна карирана носна кърпа и след като обърна втората си бира на две глътки, най-неочаквано удари с юмрук по масата и рече:
— В този град е страшна жега. Нямаше ме двайсет и пет години и бях забравил за тукашните лета.
— Чакай да дойдат юли и август — казах. — Още нищо не си видял.
— Видях предостатъчно. Ако остана още малко, ще трябва да тръгна по пешкир. Целият град е като турска баня.
— Винаги можеш да си дадеш отпуск. През топлия сезон много нюйоркчани напускат града. На планина, на море — кой където му видят очите.
— Има само едно място, което ме интересува. Знаеш кое е то.
— А книгата ти? Нали първо искаше да я свършиш?
— Исках, но вече си промених решението.
— Едва ли времето е причината.
— Не съвсем, нуждая се от малко почивка. Както и ти, между другото.
— Добре съм, Сол, наистина.
— Малко промяна ще ти се отрази още по-добре. Тук вече нищо не те задържа и колкото по-дълго стоиш, по-зле ще се чувстваш. Не съм сляп, виждам какво става.
— Ще ми мине. Скоро всичко ще си влезе в релси.
— Не бих се обзаложил. Скапал си се, Ем Ес, сам се изяждаш отвътре. Единственият лек е да се махнеш.
— Не мога да напусна работа току-тъй.
— И защо не?
— Първо, защото ми трябват пари. Второ, защото Стан разчита на мен. Няма да е честно да го изоставя ей така, без причина.
— Предупреди го две седмици по-рано и той сам ще си намери човек.
— Ей така?
— Да, ей така. Виждам, че си доста силен, но не си представям, че ще останеш хамалин до края на живота си.
— Не съм се втурнал да правя кариера като хамалин, просто временно положение.
— Добре, аз ти предлагам едно друго временно положение. Да ми станеш асистент, да ми проправяш пътя, да бъдеш дясната ми ръка. Предложението включва храна и подслон, безплатни провизии и малко пари в брой за дребни нужди. Ако тези условия ти се струват неприемливи, готов съм да преговаряме. Какво ще кажеш?
— Лято е. Ако в Ню Йорк е жега, в пустинята ще бъде още по-зле. Ако тръгнем сега, живи ще се опечем.
— Все пак не е Сахара. Ще си купим кола с климатик и ще пътуваме комфортно.
— Ще пътуваме накъде? Нямаме никаква представа откъде да тръгнем.
— Разбира се, че имаме. Не казвам, че ще намерим, каквото търсим, но знаем мястото в общи линии. Югоизточна Юта, започваме от град Блъф. Какво толкова ще ни стане, ако опитаме?
Този разговор продължи още няколко часа и полека-лека Барбър сломи съпротивата ми. На всеки мой довод той излизаше с контрадовод; срещу всяко нещо в наш ущърб изтъкваше две-три в наша полза. Не знам как го правеше, но накрая се почувствах щастлив, задето съм отстъпил. Може би ми допадна това, че начинанието ни нямаше никакви изгледи за успех. Ако смятах, че съществува и най-малка възможност да открием пещерата, сигурно нямаше да се съглася, но самата идея за едно безсмислено търсене, за едно обречено на провал пътуване пасваше на настроението ми в момента. Значи ще търсим, но няма да намерим. Само осъществяването на идеята ще бъде важно за нас, след което ще си останем единствено с безсмислието на собствените си амбиции. Метафората ми стигаше — точно този скок в пустото, за който винаги съм мечтал. Раздрусахме си ръцете с Барбър и аз му казах, че може да разчита на мен.
През следващите две седмици усъвършенствахме плана си. Вместо да потеглим направо към целта, решихме да започнем с едно сантиментално отклонение, като първо спрем в Чикаго и след това се отправим на север към Минесота, а после и Юта. Това означаваше около хиляда мили в повече, но това, разбира се, не беше никакъв проблем. Нямахме бърза работа и когато казах на Барбър, че държа да посетя гробището, в което лежат майка ми и вуйчо ми, той не възрази. И без това ще ходим до Чикаго, подсети се той, защо да не кривнем още малко и да отскочим до Нортфийлд за ден-два? Имал да урежда някои дреболии, а между другото щял да ми покаже и колекцията от картини и рисунки на баща си, която пазел на тавана в къщата си. Не му споменах, че никога не съм искал да ги виждам. В духа на предстоящата експедиция казвах „да“ на всичко.