Когато започнах третата година в университета (септември 1967 г.), костюмът ми отдавна беше приключил курса. Първо го съсипа проливният дъжд в Чикаго, после седалището се протри до прозрачност, а сакото се разпра по джобовете, след това по останалите шевове, докато най-накрая го захвърлих, защото вече за нищо не ставаше. Закачих го в гардероба си като сувенир от едни по-щастливи времена, излязох и си купих най-евтините и най-здравите дрехи, които успях да намеря: работнически ботуши, джинси, бархетни ризи и кожено яке на старо от един магазин за войнишки принадлежности. Приятелите ми бяха изумени от тази промяна, но аз не им дадох никакво обяснение, защото въобще не ме интересуваше какво ще си помислят. Същото стана и с телефона. Не го изключих, за да се изолирам от света, а просто защото представляваше разход, който вече не можех да си позволя. Когато един ден пред библиотеката Цимър взе да ме дразни на тази тема, като недоволстваше, че човек не може да ме открие, аз отклоних въпроса за парите, като взех да танцувам и пея за жици и гласове, които убиват живия човешки контакт. „Пренесеният по електрически път глас не е истинският човешки глас — му казах тогава. — Ние всички сме свикнали с това подобие на самите нас, но ако човек се замисли, телефонът е само един инструмент на разрухата и фантазията. Общуване между духове, словесна секреция на умове без тела. Аз искам да виждам човека, с когото разговарям. Ако не мога, по-добре въобще да не разговарям с него.“ Все по-често прибягвах до такива изпълнения — извинения, двусмислени приказки, странни теории, които измислях в отговор на съвсем разумни въпроси. Тъй като не исках никой да знае за финансовите ми затруднения, смятах, че нямам друг избор, освен да се измъквам от притеснителните разговори с помощта на лъжи. Колкото повече затъвах, толкова по-странни и изчанчени обяснения съчинявах. Защо съм спрял да пуша, защо съм спрял да пия, защо съм спрял да ходя по кръчми — никак не се затруднявах да скалъпя някоя уж рационална, но всъщност адски нелепа причина. И така полека-лека започнах да говоря като анархист отшелник, ексцентричен маниак, който заплашва със Страшния съд, или направо лудит. Приятелите ми обаче се забавляваха и по този начин успях да опазя тайната си. Гордостта несъмнено имаше пръст в тези мои измамни щуротии, но най-същественото беше, че не исках никой да ми се бърка в живота и най-вече в курса, който си бях наумил да следвам. Ако тръгнех да се оплаквам наляво и надясно, сигурно щях да предизвикам само съжаление, дори може би предложения за помощ, което щеше да провали цялата работа. Вместо това се барикадирах зад делириума на моя проект, правех се на палячо при всяка възможност и чаках да изтече времето.
Най-трудна беше последната година. През ноември спрях да плащам сметките си за електричество и през януари пристигна един мъж на име Кон Едисон, за да ме изключи от мрежата. В продължение на няколко седмици експериментирах с различни свещи, като ги подбирах най-вече според цената, осветителната мощ и дълготрайността. За голямо мое учудване, еврейските мемориални свещи се оказаха най-добри. Открих, че потрепващите пламъчета и играещите сенки са нещо изключително красиво и сега, след като и хладилникът беше замлъкнал (онези негови неочаквани гърчове и шумни потръпвания), изведнъж реших, че без електричество се чувствам много по-добре. Друго нещо, което би могло да се каже за мен, е, че бях издръжлив. Винаги търсех да открия скритите преимущества на всяко лишение, на което се подлагах, и щом свикнех да преживявам без дадено нещо, изтривах го от паметта си веднъж завинаги. Знаех, че това не може да продължава вечно, че в крайна сметка съществуват неща, без които не може, но в момента се радвах на факта, че почти не съжалявам за изчезналите от живота ми удобства. Бавно, но уверено открих, че съм способен да стигна много далеч, много по-далеч, отколкото си мислех, че е възможно.
След като си платих учебната такса за последния семестър, останах с по-малко от шестстотин долара. Разполагах с още няколко кашона, както и с колекцията от автографи и кларнета. Понякога го сглобявах, за да ми прави компания, и се опитвах да свиря, при което апартаментът се изпълваше със странни звукови напъни, с врява от пискливи въздишки и дълбоки стенания, с кикот и жаловито ръмжене. През март продадох автографите на колекционер, който се казваше Майло Флакс — странно джудже с ореол от руси къдрици, който пускаше рекламите си на последната страница на „Спортни новини“. Когато Флакс видя наредените в кутия подписи на „Чикаго къбс“, онемя. Зазяпа се в хартийките с благоговение, вдигна към мен пълните си със сълзи очи и смело предрече, че 1969 ще бъде годината на „Къбс“. За малко да се окаже прав. Ако не беше онази серия от загуби в края на сезона и това, че помиярите от „Ню Йорк Мете“ дръпнаха рязко напред, предсказанието му щеше да се сбъдне. От автографите спечелих сто и петдесет долара, което беше един месечен наем и отгоре. Продължих да се прехранвам с книгите и така успях да преживея април и май с глава все още над водата. Приключих и задължителните си писмени работи, макар и в ужасна суматоха, като зубрех на свещи и преписвах на машина. След това продадох пишещата машина за двайсет и шест долара, с които взех под наем четвъртита академична шапка и тога, за да присъствам на контра тържеството, организирано от студентите в знак на протест срещу официалните университетски церемонии.