Не смятах, че е възможно да намеря пещерата (за мен това беше предрешен въпрос), но и търсенето само по себе си ми стигаше, защото отменяше всички предшестващи го действия. Разполагах с повече от тринайсет хиляди долара, а това означаваше, че нищо не е в състояние да ме задържи — можех да продължавам до изчерпването на всяка друга възможност. Стигнах до края на плоската като тепсия равнина, пренощувах в Денвър, след което потеглих към Меса Верде. Там останах три-четири дни, катерих се по огромните руини, останали от отдавна изчезнали цивилизации, и просто не ми се тръгваше. Не съм си представял, че в Америка може да съществува нещо толкова старо, а когато влязох в Юта, изведнъж започнах да разбирам някои от нещата, за които ми бе говорил Ефинг. Не беше впечатляващата география на мястото (от нея всички се впечатляват), а по-скоро фактът, че необятността и пустотата на тази земя започваха да влияят на чувството ми за време. Настоящето като че изгуби своята значимост. Минутите и часовете бяха твърде дребни мерки за времето тук. Прогледнеш ли веднъж за нещата край теб, разбираш, че можеш да мислиш единствено във векове, а и тогава хиляда години изглеждат просто като едно изцъкване на часовника. За пръв път в живота си усетих земята като планета, която се върти във вселената. Не като голяма планета, напротив, открих, че е съвсем малка, почти микроскопична. От всички тела във вселената нито едно не е по-дребно от нея.
Отседнах в мотела „Коум ридж“ в Блъф и цял месец обикалях околностите. Катерих се по скалите, промъквах се през каменистите процепи на каньоните, навъртях стотици мили с колата. Открих много пещери, но нито една не беше обитаема. Въпреки това настроението ми се подобри, изпитвах някакво въодушевление от самотата си. За да предотвратя неприятните срещи с жителите на Блъф, си подстригах косата и разпространих версията, че съм студент по геология, което, изглежда, приспа подозренията им, ако е имало такива. Нямах други планове, освен да продължа търсенето и можех да изкарам така още много месеци — сутрин закуска в „Кухнята на Сали“, после обиколки из пустинята до мръкване. Но един ден се отдалечих повече с колата, минах отвъд „Монюмънт вали“ и стигнах до факторията Олхето в Навахо. Олхето означавало „луна във водата“, което само по себе си стигаше, за да ме привлече, но някой в Блъф ми беше споменал, че хората, които държат факторията, някакви си господин и госпожа Смит, знаели повечко за историята по тези места. Госпожа Смит била внучка или правнучка на Кит Карсън и къщата, в която живееше със съпруга си, беше препълнена с одеяла и глинени съдове в стил навахо. Имаше и нещо като музейна колекция от индиански предмети. Прекарах няколко часа с тях, почерпиха ме с чай в прохладната си гостна, а когато най-накрая успях да ги попитам дали са чували за човек, известен с прозвището Джордж Грозната уста, и двамата поклатиха глави и отвърнаха „не“. А за братята Грешам? — попитах. За тях чували ли са? О, разбира се, отвърна госпожа Смит, те били банда престъпници, която изчезнала някъде преди петдесет години. Бърт, Франк и Харлан — последните влакови обирджии на Дивия Запад. А дали не са имали скривалище някъде наоколо? — попитах, като едва скривах вълнението си. Някой ми подхвърлил за пещера, в която се криели, май някъде високо в планината, доуточних. Може и така да е, отвърна ми господин Смит, и аз май съм чувал такива приказки. Била някъде около моста Рейнбоу. Мислите ли, че мога да я открия? — попитах. Може да е имало такава, промърмори господин Смит, може и да е нямало, но ако тръгнеш да я търсиш, доникъде няма да стигнеш. Защо? — попитах. Заради езерото Пауъл, отвърна ми той. Сега цялата местност е под водата. Наводниха я преди две години. Ако нямаш водолазен костюм, нищо няма да намериш.
Това ме отказа от търсенето. Още щом господин Смит изрече тези думи, знаех, че няма смисъл да продължавам. Все си мислех, че рано или късно ще трябва да спра с това търсене, но никога не си бях представял, че ще стане така внезапно, с такава решителна безвъзвратност. Тъкмо почвах, така да се каже, още загрявах за голямото търсене и ето че то се оказа безсмислено. Върнах се в Блъф, прекарах още една нощ в мотела и на сутринта си тръгнах. Отидох до езерото Пауъл, защото исках да се уверя със собствените си очи, че водата е разбила на пух и прах красивите ми планове, но как да се сърдиш на езеро. Наех моторница и цял ден кръстосвах по него, като същевременно се опитвах да реша какво ще правя оттук нататък. Този мой проблем не беше от вчера, ала усещането ми за провал бе толкова силно, че не бях в състояние да мисля за нищо друго. Чак след като върнах моторницата и се заоглеждах за колата си, този въпрос отпадна от само себе си.