Понтиакът го нямаше. Претърсих всичко наоколо, но щом видях, че го няма там, където го бях паркирал, вече знаех, че е откраднат. Бях останал само с раницата си и петнайсет хиляди долара в пътнически чекове, като останалите пари бяха в багажника на колата — над десет хиляди долара в брой, цялото ми наследство, всичко, което притежавах на този свят.
Стигнах до края на пътя с надеждата някой да ме качи на автостоп, но такива мераклии не се намериха. Псувах профучаващите коли, крещях им всевъзможни мръсотии, но какво от това. Стъмни се и тъй като лошият късмет продължаваше да ме съпътства, свърнах встрани и се приготвих да нощувам под един пелинов храст. Бях толкова шокиран от изчезването на колата, че дори не се отбих в полицията да докладвам за случилото се. Когато се събудих на следващата сутрин с тракащи от студ зъби, изведнъж ме осени мисълта, че кражбата не е била извършена от хора. Просто шега на боговете, акт на божествено отмъщение с единствената цел да бъда смазан.
И тогава тръгнах да вървя. Бях толкова бесен, така обиден от случилото се, че спрях да вдигам палец за автостоп. Вървях цял ден от изгрев до залез, трамбовах, сякаш исках да накажа земята под себе си. На следващия ден продължих. На по-следващия също. И на по-по-следващия. Цели три месеца не спрях да вървя, бавно се придвижвах на запад, спирах в малки градчета за ден-два и пак тръгвах. Понякога преспивах на полето, понякога в пещери или крайпътни канавки. През първите две седмици приличах на поразен от гръм. Бушувах отвътре, не можех да си намеря място, плачех, стенех, виех като обезумял, но после полека-лека се изтощих, гневът ми угасна и се примирах. Продължих да вървя, изтърках подметките на много чифтове обувки. В края на първия месец дори взех да заговарям хора. След още няколко дни си купих кутия пури и всяка вечер изпушвах по една в памет на баща ми. Във Валънтайн, Аризона, една бузеста келнерка на име Пег ме прелъсти в празната закусвалня в края на града и останах с нея десетина дни. В Нийдълс, Калифорния, си навехнах глезена и цяла седмица останах неподвижен, но с изключение на този случай не спирах да вървя по посока на Тихия океан, носен от усилващото се усещане за щастие. Знаех, че стигна ли края на сушата, някакъв мой основен проблем ще намери разрешението си. Нямах никаква представа кой е този проблем, но отговорът му вече се пишеше от собствените ми стъпки. Продължавайки да вървя, разбрах, че съм изоставил своето аз далеч зад себе си, че вече не съм онзи, който бях.
На 3 януари 1972 г. си купих пети чифт нови обувки в някакво градче, наречено Лейк Елсинор. След три дни, скапан от умора, все пак успях да изкача хълмовете над Лагуна Бийч с четиристотин и тринайсет долара в джоба си. Океанът се виждаше от върха на носа, но аз продължих да крача, докато стигнах водата. Беше четири следобед, когато се събух и пясъкът полепна по ходилата ми. Бях стигнал до края на света, отвъд него нямаше нищо друго, освен въздух и вълни, пустота, която се простираше чак до бреговете на Китай. Оттук започвам, казах си аз, оттук започвам отново моя живот.
Останах на плажа, докато се скриха и последните слънчеви лъчи. Зад мен градът живееше, жужеше с типичните за цяла Америка градски шумове. Вдигнах очи към извитата крайбрежна ивица и видях как къщите взеха да светват една по една. Луната изплува иззад хълмовете. Беше напълно кръгла и жълта като лумнал воденичен камък. Не можех да откъсна очи от нея, а тя се вдигна високо в нощното небе, намери си място и увисна неподвижно.