Бях свършил всичко, което си бях поставил като задача, но нямах сили да се порадвам на триумфа си. Разполагах само със сто долара, а от книгите бяха останали три кашона. За плащане на наема и дума не можеше да става и макар че банковият депозит щеше да ми помогне да изкарам още един месец, след това със сигурност щяха да ме изгонят. Ако първото известие за напускане се получеше през юли, тогава критическият момент щеше да настъпи през август, което означаваше, че през септември щях да се озова на улицата. На първи юни обаче краят на лятото ми изглеждаше на светлинни години разстояние. Не какво ще правя след това ме тревожеше толкова, колкото как да издрапам дотогава. От книгите можех да получа приблизително петдесет долара. Като ги прибавех към деветдесет и шестте, които имах, щях да разполагам със сто петдесет и шест долара през следващите три месеца. Крайно недостатъчно, разбира се, но си направих сметката, че ако се огранича до едно хранене на ден, ако се откажа от вестници, автобуси и всякакви други фриволни разточителства, ще успея да се справя. Така започна лятото на 1969-а. Бях почти сигурен, че това ще бъде последното лято на моя живот.
През цялата зима и началото на пролетта складирах храната си от външната страна на первазите в апартамента. През най-студените месеци повечето от храните замръзваха и се превръщаха на буца лед (маслото, сиренето), но след размразяване всичко ставаше за ядене. Най-големият проблем бе как да опазя продуктите от сажди и от цвъкането на гугутките. Взех да ги увивам в найлонови пазарски торбички, преди да ги оставя навън. Ала след като вятърът издуха една торбичка по време на буря, започнах да ги привързвам с конец за радиатора в стаята. Страхотно се бях изпедепцал в тази система и тъй като газта, слава Богу, беше включена в наема (което означаваше, че не мога да изгубя газовия си радиатор), положението с храната изглеждаше напълно под контрол. Но това беше по време на студовете. А ето че сезонът се смени и щом слънцето взе да се мотае по небето цели тринайсет-четиринайсет часа на ден, первазът се оказа напълно неизползваем. Млякото се вкисваше, соковете се развоняваха, маслото се разтопяваше в малки лъскави локви от жълта слуз. Изстрадах доста от тези беди, след което преосмислих режима си на хранене и видях, че ще трябва да се откажа от всички продукти, които се развалят на топло. На дванайсети юни седнах и начертах новата си програма. Мляко на прах, нес кафе, малки опаковки хляб — това трябваше да бъдат моите основни провизии — при това едни и същи всеки ден, както и яйцата — най-евтиното и хранително нещо, познато на човека. От време на време си позволявах по някоя ябълка или портокал, а ако желанието ми станеше непреодолимо, се угощавах с хамбургер или готова консерва. Така храната не се разваляше и поне теоретично не ме заплашваше глад. Две яйца на ден — рохко сварени до съвършенство за две минути и половина, две филийки хляб, три чаши кафе и вода — колкото е възможно повече. Макар и не много вълнуващ, този режим на хранене притежаваше някакво геометрично изящество. Като се има предвид оскъдицата от възможности, с които разполагах, новото решение ми подейства ободрително.
Не може да се каже, че съм гладувал, но почти непрекъснато чувствах глад. Често сънувах храни и нощите ми през това лято бяха изпълнени с кулинарни видения: богати трапези, пирове и преяждане, плата с пържоли и агнешко, подноси със сочни прасенца, торти като замъци, всевъзможни десерти, сладкиши и гигантски купи с плодове. През деня обаче стомахът ми не спираше да къркори, червата ми ръмжаха сърдито и се обливаха с потоци неуталожени стомашни сокове, преследваха ме, не ми даваха мира заради празнотата си и само с едната си воля успявах да ги усмиря. Без преди това да съм бил пълен, през това лято продължих неудържимо да свалям килограми. От време на време пусках по едно пени в кантара на дрогерията „Екзакто“, за да видя какво е останало от мен. От 77 килограма през юни слязох на 69 през юли и на 61 през август. За човек с ръст метър и осемдесет и кусур такава загуба на тегло си е опасна. Бях само кожа и кости — дотук добре, но можеха да последват непоправими увреждания.