Известно време след това поживях в почти пълно спокойствие. Сега вече апартаментът ми бе гол, но вместо да ме отчая, както си мислех, че ще стане, тази голота ми подейства като уют. Трудно ми е да обясня, но изведнъж нервите ми се отпуснаха и през следващите три-четири дни отново познах себе си. Странно, че използвам такава дума в подобен контекст, но имаше един период след продажбата на последните книги на вуйчо Виктор, когато стигнах дотам да си кажа, че съм щастлив. Като епилептик пред криза, прекрачих в онзи необикновен полусвят, в който всичко блести с нова, изумителна яснота. През тези дни не се занимавах почти с нищо. Крачех из стаята, излежавах се на матрака и записвах мислите си в тетрадка. Нищо нямаше значение. Самото бездействие обаче ми се струваше много важно и нямах никакви угризения, че оставям часовете да се нижат лениво край мен. От време на време заставах между двата прозореца и дълго наблюдавах неоновия надпис „Лунен дворец“. Дори това ми доставяше удоволствие, защото той винаги успяваше да породи у мен серия от интересни мисли. Сега тези мисли ми изглеждат доста неясни — гроздове от стихийни асоциации, блуждаещи блянове, — но навремето смятах, че са ужасно важни. Май думата „луна“ промени смисъла си в моето съзнание, откакто видях космонавтите да се разхождат по повърхността й. А може би бях поразен от съвпадението, че срещнах човек на име Нийл Армстронг в Боиз, Айдахо, а след това наблюдавах човек със същото име да излита в космоса. Но нищо чудно просто да съм бил в несвяст от глад и светлините на надписа да са ме довцепенили. Не мога да бъда сигурен в нищо, но фактът си е факт: думите „Лунен дворец“ се загнездиха в ума ми с цялата тайнственост и магичност на някакво пророческо откровение. И в него всичко се сливаше в едно: вуйчо Виктор и Китай, космически кораби и музика, Марко Поло и Дивият запад. Зазяпвах се в неоновия надпис и започвах да си мисля за електричеството. Това пък ме отвеждаше до угасването на тока, когато бях първокурсник, а то на свой ред ме подсещаше за бейзболните мачове на Ригли Фийлд, които пък отново ми напомняха за вуйчо Виктор и мемориалните еврейски свещи, дето горяха върху перваза на прозореца ми. Всяка породена мисъл отстъпваше на друга и така спиралата се завихряше, обхващайки все по-големи територии на взаимосвързаност. Например идеята за пътуване в неизвестното веднага ме отпращаше към Колумб и космонавтите. Виждах откриването на Америка като неуспешен опит да се открие Китай; китайската храна — като напомняне за празния ми стомах; всяка мисъл — като храна за мисълта, а главата — като дворец на мечти. Мислех си така: проектът „Аполо“; Аполон — бог на музиката; вуйчо Виктор и „Лунните хора“, пътуващи из Запада. Мислех си и така: Западът, войната срещу индианците; войната във Виетнам, на който някога викаха Индокитай. Мислех си и така: оръжия, бомби, експлозии; ядрени облаци в пустините на Юта и Невада; и тогава се питах — защо Американският запад прилича толкова много на лунен пейзаж? И продължавах по този начин и колкото повече се отварях за тези тайнствени съответствия, толкова по-близо се чувствах до проумяването на някаква фундаментална истина за света. Май полудявах, но въпреки това усещах как в мен се надига огромна енергия и изпитвах голяма гностическа радост, която проникваше дълбоко в сърцевината на нещата. След което я изгубвах — така ненадейно, както преди това ме беше осенявала. Дълго време живях така в мислите си — може би три-четири дни. Една сутрин се събудих и открих, че съм се върнал обратно в света на фрагментите, обратно в света на глада и на голите бели стени. Помъчих се да си възвърна равновесието от предишните дни, но не успях. Светът отново ме затисна и то така, че едвам дишах.
Навлязох в нов период на безутешна самота, пълна изолация и опустошение. Само инатът ми ме крепеше, но полека-лека решителността ми се сломи и на първи август бях вече напълно готов да вдигна ръце и да се призная за победен. Направих опит да се свържа с неколцина приятели, канех се да им поискам заем, но нищо не излезе от това, освен няколко изтощителни разходки в жегата и цял джоб прахосани монети. Беше лято и сякаш всички се бяха изнесли от града. Много странно, но дори Цимър, единственият човек, на когото знаех, че мога да разчитам, се беше покрил. Няколко пъти ходих до апартамента му на ъгъла на Амстердам Авеню и Сто и двайсета улица, но никой не отговаряше на позвъняванията ми. Всеки път пусках по една бележка в пощенската кутия и под външната врата, но така и не получих отговор. Много по-късно научих, че Цимър се бил преместил да живее другаде. Когато го попитах защо не ми е оставил новия си адрес, той ми отвърна, че съм бил казал, че през лятото ще бъда в Чикаго. Бях забравил тази своя лъжа. Истината е, че бях наговорил толкова много лъжи, че въобще не си спомнях на кого какво съм разправял.