Тъй като нямах представа, че Цимър се е преместил, продължих да се отбивам до стария му апартамент и да оставям съобщения под вратата. Една неделна утрин в началото на август неизбежното най-накрая се случи. Натиснах звънеца, напълно убеден, че няма да намеря никого и дори вече се обръщах да си вървя, когато отвътре чух раздвижване: крака на стол издращиха по пода, прозвуча тропот на стъпки, кашлица. Обля ме вълна на гореща благодарност и облекчение, но само миг след това, щом вратата се отвори, разбрах, че всичко е било напразно. Личността, която очаквах да бъде Цимър, се оказа друга. Съвършено друга: млад мъж с тъмна къдрава брада и коса, която се спускаше до раменете. Реших, че току-що е станал от сън, защото ми се появи по долни гащи.
— С какво мога да ви услужа? — попита и макар малко озадачен, ме изгледа дружелюбно. В това време откъм кухнята се чу смях (смесица от мъжки и женски гласове) и тогава си дадох сметка, че съм попаднал на нещо като парти.
— Май съм сбъркал — смотолевих. — Търся Дейвид Цимър.
— О! — мигом възкликна непознатият. — Ти сигурно си Фог. Тъкмо се чудех кога ли ще цъфнеш отново.
Навън беше ужасен ден — адска жега, направо геената огнена — и разходката ме бе изтощила до крайност. Както си стоях на прага и се чувствах ужасно глупаво, защото по лицето ми се стичаше пот и капеше в очите ми, а по цялото ми тяло се лееше вода, направо изумях и се зачудих дали добре съм чул думите на непознатия. Първата ми мисъл беше да си плюя на петите и да хукна да бягам, но изведнъж се почувствах така отмалял, че се уплаших да не припадна. Подпрях се на рамката на вратата, за да не се олюлея, и отвърнах:
— Моля? Би ли повторил? Май не чух какво каза.
— Казах, че сигурно си Фог — повтори непознатият. — Много е просто. Щом търсиш Цимър, значи си Фог. Фог е онзи, дето оставя бележки под вратата.
— Много прозорливо — казах и изпуснах трепетлива въздишка. — Предполагам, че не знаеш къде мога да открия Цимър.
— Съжалявам. Нямам никаква представа.
И отново взех да събирам сили да си тръгна, но тъкмо да се обърна, усетих, че непознатият ме зяпа настойчиво. Странен дълбок проницателен поглед, прицелен право в лицето ми.
— Добре ли си? — попита ме той. — Да не би случайно да си познат на Кити?
— Кити ли? — попитах на свой ред. — Не познавам никаква Кити. Досега не съм срещал личност с такова име.
— Ризата ти е също като нейната. Затова си помислих, че може някак да сте свързани.
Погледнах гърдите си и видях, че съм надянал тениска на „Ню Йорк Мете“. Бях я купил преди година на разпродажба от някакъв кош за десет цента.
— Дори не съм от „Мете“ — казах. — „Чикаго Къбс“ са моят отбор.
— Странно съвпадение — продължи непознатият, без да обръща внимание на думите ми. — На Кити това ще й хареса. Тя обича такива неща.
Преди да успея да се противопоставя, той вече ме теглеше за ръката към кухнята. Озовах се в компания от пет-шест души, насядали край масата пред разточителна неделна закуска. Трапезата беше отрупана с храна: бекон с яйца, пълна кана с кафе, кифлички и топено сирене, плато с пушена риба. От месеци не бях виждал подобно нещо и просто не знаех как да постъпя. Сякаш ненадейно ме бяха спуснали насред разиграваща се приказка. Аз бях прегладнялото, изгубило се в гората дете, което после открило вълшебната къщичка, направена от вкуснотии.
— Я погледнете! — извика моят ухилен до ушите, почти гол домакин. — Това е братът — близнак на Кити.
След което ме представи на насядалите около масата. Всеки поотделно ми се усмихна, каза ми „здрасти“, на което аз също се усмихнах. Оказа се, че повечето от тях са студенти в „Джулиард“ — музиканти, танцьори, певци. Името на домакина беше Джим или Джон; бил се пренесъл в стария апартамент на Цимър само преди един ден. Останалите били на купон цяла нощ и вместо да се приберат вкъщи, решили да нахълтат у Джим или Джон и да осветят къщата му с една импровизирана закуска. Това обясняваше голотата му (още спял, когато се раззвънили бясно на вратата му), както и изобилието от храна пред очите ми. Кимах любезно, докато ми разказваха всичко това, но само се преструвах, че слушам. Всъщност то въобще не ме интересуваше и още преди да свърши разказа им, вече бях забравил всички имена. Тъй като нямаше какво друго да правя, заех се да изучавам моята сестра близначка — дребна китайка на деветнайсет или двайсет години със сребърни гривни на двете си китки и индианска лента на главата с мъниста, тип навахо. Тя отвърна на погледа ми с усмивка — изключително сърдечна и според мен изпълнена с чувство за хумор и съучастничество — след което отново се вторачих в масата, защото просто не бях в състояние да откъсна очи от нея задълго. Усещах, че още малко и ще стана за резил. Носещите се откъм храната ухания вече ме измъчваха непоносимо и докато стоях в очакване да ме поканят, ми идеше да грабна нещо от масата и да го натъпча в устата си.