— Хората винаги вярват на това, което им наредят да вярват — додаде въпросното лице, — на всяка тъпотия, дори да е снимана в холивудско студио.
И това ми беше достатъчно, за да се вмъкна в разговора. Направих го с помощта на възможно най-скандалната реплика, която успях да измисля, като спокойно заявих, че кацането на Луната миналия месец е съвсем истинско, но съвсем не е първото. Хора са кацали на Луната още преди сто години, продължих аз, дори преди хиляди. Всички се изсмяха на думите ми, което ме накара да се впусна в най-доброто си изпълнение в комико педантичен стил. През следващите десет минути им направих преглед на историята на лунния фолклор, изпъстряйки го с цитати от Лукиан, Годуин и други. Исках да ги шашна с познанията си, но освен това исках и да ги разсмея. Опиянен от току-що погълнатата храна и решен да докажа на Кити, че не съм случаен човек, аз мигом влязох в страхотна форма и забързаният ми отривист разказ в темпо стакато много скоро ги накара да се запревиват от смях. След това започнах да им описвам пътуването на Сирано до Луната, но някой от тях ме прекъсна. Сирано дьо Бержерак не съществувал, бил само герой от пиеса, тоест художествена измислица. Не можех да отмина с лека ръка подобно невежество, затова направих пространно лирическо отклонение и им разказах живота на Сирано. Започнах с младите му години като войник, изкоментирах кариерата му на философ и поет, след което надълго и нашироко им описах различните трудности, с които животът го е сблъсквал: финансови затруднения, остра форма на сифилис, неприятности с властите поради радикалните идеи, които изповядвал. Казах им и как най-накрая си намерил покровител в лицето на херцог Д’Арпажон, но само три години след това бил убит в Париж, когато от покрива на строяща се сграда точно върху главата му паднал камък. Направих драматична пауза, за да дам възможност на публиката да вникне в гротескния хумор на тази трагедия.
— Тогава бил само на трийсет и шест години — уточних, — но и до ден-днешен никой не знае дали смъртта му се е дължала на чиста случайност или е имало умисъл. Дали някой от враговете му е успял да го ликвидира или всичко е било въпрос на лош късмет, игра на сляпата съдба, която винаги сипе разрухата си изневиделица. Уви, клетият Сирано. Това, приятели, не е плод на моето въображение, нито някаква измислена фантазия. Сирано дьо Бержерак е бил същество от плът и кръв, истински човек, който наистина е живял, а през 1649-а написва и книга за пътуването си до Луната. И тъй като става въпрос за впечатления от първа ръка, не виждам защо трябва да се съмняваме в думите му. Според Сирано на Луната светът е като нашия. Погледната оттам, Земята изглежда също както Луната оттук. Райската градина се намира на Луната и когато Адам и Ева яли от Дървото на познанието, Бог ги напъдил и ги изпратил на земята. Сирано най-напред опитал да отиде на Луната с помощта на бутилки, пълни с по-лека от въздуха роса, които привързал към тялото си. Ала когато стигнал Средното разстояние, течението го понесло и го върнало обратно на Земята, където се приземил сред племе голи индианци в Нова Франция. Там построил машина, с която в крайна сметка отлетял в желаната посока, а това, разбира се, идва да покаже, че Америка винаги е била най-доброто място за изстрелване на космически кораби. Хората, които срещнал на Луната, били пет метра високи и ходели на четири крака. Говорели по два езика, но в тях нямало думи. Първият, който се използвал от простолюдието, представлявал сложна закодирана пантомима и се говорел с помощта на непрекъснати движения на всички части на тялото. С втория език си служели само висшите класи. Той се състоял от чисти звукове — сложно, но нечленоразделно тананикане, което много приличало на музика. Когато се хранели, лунните хора не поглъщали храната, а само я душели. Паричната им единица била поезията — истински стихотворения, написани върху хартия, чиято стойност се определяла от поетичните им качества. Най-тежкото престъпление било девствеността, а от младите хора се очаквало да показват неуважение към своите родители. Смятало се, че колкото по-дълъг е носът на даден лунен човек, толкова по-благороден е той по природа. Мъжете с къси носове се подлагали на кастрация, защото лунните хора били готови да измрат като раса, но не и да живеят с подобна грозотия. Имали говорещи книги и пътуващи градове. Когато се случело да се спомине някой голям философ, неговите приятели изпивали кръвта му и изяждали плътта му. Мъжете ходели с окачени на кръста си бронзови пениси по същия начин, както французите от седемнайсети век носели саби, защото, както един лунен човек обяснил на слисания Сирано, не е ли по-добре да отдаваме почит на инструментите на живота, отколкото на инструментите на смъртта? В книгата се казва, че през повечето време Сирано живял в клетка. Тъй като бил прекалено малък, лунните хора го взели за папагал без пера. Накрая един чернокож гигант го метнал обратно на земята заедно с Антихриста.