Продължих да плещя още няколко минути в този дух, но говоренето ме бе изтощило, пък и усещах как вдъхновението ме напуска. По средата на последната реч (за Жул Верн и балтиморския Гън Клъб), то окончателно ме изостави. Главата ми се смали, после неимоверно нарасна; пред очите ми заиграха странни светлини и комети, които се стрелкаха напред-назад; стомахът ми се разбунтува, после се изду, пронизван от остри, болезнени гърчове и ето че изведнъж взе да ми се гади. Без никакво предупреждение прекъснах лекцията си, изправих се и заявих, че трябва да си вървя.
— Благодаря за гостоприемството — казах, — но ме чака спешна работа. Вие сте мили добри хора и обещавам всички да ви спомена в завещанието си.
Цялото това представление беше доста налудничаво, приличаше на изтъркания номер на някой смахнат. Излязох от кухнята и залитайки, съборих една чаша с кафе, но все пак смогнах да се добера до вратата, подпирайки се където сваря. Като стигнах прага, видях, че Кити стои до мен. И до ден-днешен не съм разбрал как беше успяла да ме изпревари.
— Ти си доста необикновен близнак — рече ми. — Приличаш на човек, но бързо се преобразяваш във вълк. След което вълкът се превръща в говореща машина. Важна е устата, нали така? Първо я захранваш, след което тя започва да ти произвежда думи — първо наливаш, после изливаш, нали? Но забравяш най-важното нещо, за което е създадена устата. В края на краищата нали съм ти сестра, затова няма да те пусна да си тръгнеш, без да си ме целунал за довиждане.
Започнах да се извинявам, но още преди да успея да кажа нещо смислено, Кити се повдигна на пръсти, прегърна ме през врата и ме целуна — много нежно, дори бих казал със състрадание. Не знаех какво да правя. Трябваше ли да смятам, че това е истинска целувка или пък просто част от играта? Преди да реша, съвсем случайно се облегнах на вратата и тя се отвори. Изтълкувах тази случайност като послание, като таен знак, че нещата свършват дотук, и затова продължих безмълвно да отстъпвам заднешком, а щом прекрачих прага, се обърнах и изчезнах.
И това ми беше последното безплатно похапване. Когато на 13 август пристигна второто предупреждение за напускане, бях останал само с трийсет и седем долара. Както разбрах впоследствие, това бил денят, в който космонавтите пристигнали в Ню Йорк и целият град бил в гирлянди. По-късно отдел „Чистота“ съобщи, че триста тона боклуци са били събрани от улиците след края на празничния ден. Рекорд на всички времена, така твърдяха, но освен това и най-големият парад в историята на света. Предпочитах да стоя на разстояние от такива неща. Вече не знаех къде да отида и затова почти не излизах от апартамента си, гледах да пазя силите си, доколкото ми бяха останали. Притичвах до ъгъла за храна и бързо се връщах — това беше цялото ми излизане. Задникът ми се разрани, защото се бършех с кафявата хартия на торбичките от бакалията, но най-много страдах от жегата. Апартаментът се беше напекъл и вътре не се дишаше — беше като в сауна, въздухът не помръдваше и нямаше спасение нито денем, нито нощем. Колкото и широко да отварях прозорците, не можех да прилъжа вътре и най-лекия полъх. От всички пори на тялото ми се лееше пот. Стоях, без да мърдам и въпреки това се потях, а при най-малкото раздвижване рукваше същински потоп. Непрекъснато се наливах с вода. Взимах студени душове, пъхах главата си под крана и се обливах с ледена струя, слагах влажни пешкири на лицето, врата и китките си. Облекчението траеше кратко, но поне целият блестях от чистота. Сапунът в банята се бе смалил до малък белезникав лунен сърп и го пазех само за бръснене. Тъй като запасите ми от ножчета за бръснене също бяха на привършване, ограничих се до две бръснения на седмица, като внимателно ги планирах да съвпадат с онези дни, през които излизах да пазарувам. Въпреки че това едва ли имаше някакво значение, утешаваше ме мисълта, че успявам да поддържам приличен външен вид.
Най-важното обаче беше да предначертая следващия си ход. Но именно това ме и тревожеше най-много, защото бе нещо, от което бях напълно отвикнал. Бях изгубил способността да мисля за бъдещето и колкото и да се напрягах, от това нищо не излизаше, просто не бях в състояние да си представя каквото и да било. Единственото бъдеще, което някога съм имал, бе настоящето, в което живеех, и усилията да го запазя постепенно бяха надвили всичко останало в мен. Вече нямах никакви идеи. Миговете се разстилаха един подир друг и във всеки един от тях бъдещето белееше пред мен като празната страница на несигурността. И ако животът наистина е разказ, както обичаше да повтаря вуйчо Виктор, и всеки човек е автор на собствената си история, то тогава аз измислях моята в крачка. Работех без предварителен план, изписвах всяко изречение както се случеше и категорично отказвах да обмислям следващото. Нищо лошо, може би, но въпросът вече не опираше до това дали мога да съчиня историята на собствения си живот. Това го бях правил. Въпросът беше какво да сторя, когато свърши мастилото в писалката ми.