Кларнетът все още беше на лице. Стоеше в калъфа си до леглото ми. Сега ме е срам да си призная, но за малко да се подам на изкушението и него да продам. Стигнах дори дотам да отида в един магазин за музикални инструменти, за да попитам колко мога да получа за него. Като разбрах, че сумата няма да покрие и едномесечния ми наем, се отказах. Така само мизерната сума ме спаси от срама да стигна докрай. С времето си дадох сметка, че съм бил на прага да извърша непростим грях. Кларнетът беше последната ми връзка с вуйчо Виктор и именно защото беше последната, защото вече не бяха останали никакви други следи от него, той носеше в себе си цялата сила и същност на душата му. Щом го погледнех, усещах тази сила и в себе си. Той бе нещо, за което да се хвана, отломък, който да ме крепи на повърхността.
Няколко дни след посещението ми в магазина за музикални инструменти ме сполетя малко бедствие, което едва не ме довърши. Двете яйца, които се канех да сложа в съд с вода и да сваря за дневното си меню, се изплъзнаха от пръстите ми, тупнаха на земята и се счупиха. Бяха последните две яйца от запасите ми и затова ми се стори, че това е най-жестокото, несправедливо и ужасно нещо, което някога ми се е случвало. Разляха се в грозна локва и си спомням как стоях, обзет от ужас, втренчен в ливналата по пода мътилка. Слънчевите прозрачни карантии хлътнаха в пукнатините и наоколо всичко се оплеска — лигава, лепкава лапавица от слуз и черупки. Един от жълтъците като по чудо бе оцелял, но когато се наведох да го събера, се изплъзна от лъжичката, пльосна на пода и се разтече. Причерня ми, стори ми се, че слънцето е угаснало завинаги. Жълтъкът се смеси с белтъка, после се завихри, превърна се в голяма мъглявина, в остатъци от междузвездни газове. Това ми дойде в повече — последната, непредвидима и непресметната капка. Седнах на земята и се разплаках.
Помъчих се да овладея чувствата си, затова излязох и пропилях сума пари за едно ядене в „Лунен дворец“. Но и това не помогна. Самосъжалението ми бе избило в разточителство и се намразих още повече задето се поддавам на импулса. За да се самонакажа, започнах гощавката си с яйчена супа — просто не можех да устоя на подобно перверзно изкушение. След това си поръчах пържени кнедли, порция скариди в пикантен сос и бутилка китайска бира. Ала благотворният ефект, който храната би могла да има върху мен, беше напълно отровен от собствените ми мисли. Едва не повърнах от ориза. Това не е обяд, казах си, това е последното ядене, храната, която поднасят на осъдения, преди да го подкарат към бесилката. Насилвах се да дъвча и преглъщам и ето че си спомних една фраза от предсмъртното писмо на Роли до съпругата му, написано в навечерието на екзекуцията му: Умът ми е разбит и смазан. Думите сякаш се отнасяха за мен. Представих си отрязаната глава на Роли, която жена му бе запазила в стъклена витрина. Представих си и главата на Сирано, смазана от падналия върху нея камък. После си представих как собствената ми глава се пука, черепът ми се отваря и се пръска като яйцето, което бе тупнало на пода в стаята ми. Усетих как мозъкът ми изтича. Видях се разбит на парчета.
Оставих прекалено голям бакшиш на келнера, после се отправих към къщи. Когато влязох във входа, по навик спрях пред пощенската кутия и видях, че вътре има нещо. Не бяха обичайните предупреждения за напускане. Това беше първата поща, дошла на адреса ми през този месец. За миг си помислих, че някой неизвестен благодетел ми е изпратил чек, но като разгледах писмото, се уверих, че съобщението не е от подобно естество. На 16 септември трябваше да се явя при военните на медицински преглед. Като се има предвид състоянието ми в онзи момент, тази вест въобще не ме разтревожи. Въпросната дата беше далеч, а и има ли значение откъде ще дойде злото. Ню Йорк или Индокитай, казах си аз, в крайна сметка и двете водят към едно и също. Щом самият Колумб е могъл да обърка Америка с Китай, тогава кой съм аз, та да издребнявам на тема география. Влязох в апартамента, пъхнах писмото в калъфката на кларнета на вуйчо Виктор и мигом забравих за него.