Чух, че някой чука на вратата, но реших, че не си струва да проверявам кой е. В момента бях зает с мислене и не исках никой да ме безпокои. След няколко часа някой пак почука. Това второ потропване беше доста по-различно от първото и според мен не идеше от първия посетител. Беше грубо и агресивно думкане, сърдит юмрук, способен да изкърти вратата от пантите й, докато първото бе тихичко, учтиво и по-скоро приличаше на пробно почукване: дело на едно-единствено кокалче, което изпраща любезното си лично послание с леко похлопване върху дървото. Замислих се върху тези различия и продължих да разсъждавам върху тях няколко часа, удивлявайки се на богатството от човешка информация, което се крие в подобни прости звуци. Ако двете почуквания бяха дело на един и същи човек, помислих си, тогава контрастът между тях би трябвало да означава отчаяние, безсилие или безизходица, а пък аз не можех да си представя, че някой е приритал за мен. Това идеше да покаже, че първоначалната ми версия е вярна, тоест били са двама души. Единият е дошъл с приятелски намерения, другият — не. По всяка вероятност единият е бил жена, другият — не. Продължих да мисля върху това, докато мръкна. Щом усетих, че се е стъмнило, запалих свещ и пак се върнах към предишните си мисли, докато най-накрая заспах. През цялото време обаче нито за миг не ми хрумна да се запитам кои може да са били тези двама души. Нещо повече, дори не се залитах защо може да са ме търсили.
На следващата сутрин думкането започна отново. Докато се разсъня напълно, за да се убедя, че не сънувам, чух подрънкване на ключове отвън на площадката — силен, високомерен шум, който гръмна като експлозия в главата ми. Отворих очи и в същия миг ключът влезе в ключалката. Завъртя се, вратата се отвори и в стаята влезе Саймън Фернандес, портиерът на сградата. Разходи обичайната си двудневна брада, панталоните си в защитен цвят и бялата си тениска, които носеше от началото на лятото — униформа, която вече се бе измърляла от сивите сажди и от десетките обеди и вечери, оставили тлъсти следи от покапвания. Погледна ме право в очите и се направи, че не ме вижда. От Коледа насам, когато не му дадох обичайния бакшиш (пак пари, неотразени в счетоводните сметки), Фернандес стана доста враждебен. Престана да ме поздравява, вече не обсъждахме времето, не ми разказваше истории за братовчеда си от Поне, дето за малко да се хване на работа при кливландските индианци. Фернандес си отмъщаваше, като се държеше, сякаш аз въобще не съществувам и от месеци не бяхме разменяли и две думи с него. През тази сутрин на сутрините обаче, той най-неочаквано беше променил стратегията си. Взе да обикаля стаята, да почуква стените, сякаш да се увери, че не са кухи, след това мина покрай леглото ми за втори или трети път, спря, обърна се, престори се, че чак сега ме забелязва и много театрално възкликна:
— Боже господи! Още ли си тук?
— Още — отвърнах. — Така да се каже.
— Днес трябва да те няма — продължи Фернандес. — Апартаментът е вече нает и наемът започва да тече от първо число на месеца. Утре сутринта пристига Уили с неговите бояджии. Нали не искаш да викам ченгетата да те вадят оттук насила.
— Не се тревожи. Ще се махна много преди това.
Фернандес огледа стаята със собственически вид, после поклати глава отвратен.
— Страхотно изглежда бърлогата ти, приятелче. Не ми се сърди, ама ми прилича на ковчег. Като ония дървените кутии, в които погребват просяците.
— Личният ми бояджия е в отпуск, затова — отвърнах. — Обмисляхме дали да мине стените с една хубава синя боя, но не бяхме много сигурни дали ще отива на плочките в кухнята. Затова решихме да помислим още малко, преди той да си плюем на ръцете.
— Умно момче като теб. Завършило колеж. Някакъв проблем ли те мъчи или какво?
— Никакъв проблем. Малко финансови затруднения, това е всичко. Нали знаеш, пазарът страшно е замрял напоследък.
— Щом искаш пари, трябва да работиш. Така мисля аз. А ти клечиш на задника си по цял ден. Като някое шимпанзе в зоологическата. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Не можеш да си плащаш наема, ако нямаш работа.
— Но аз имам работа. Ставам сутрин като всички останали и се мъча да преживея още един ден. Това си е пълен работен ден и то без почивки за кафе, без съботи и недели, без премии, без отпуски. Виж какво, не се оплаквам, но заплатата е доста ниска.