— Говориш като някой откачен. Умно момче, завършило колеж, колко жалко!
— Ти недей да надценяваш прехвалените колежи. Не са това, за което ги представят.
— На твое място щях да отида на доктор — рече Фернандес във внезапен изблик на съчувствие. — Така де. Виж на какво си замязал. Тъжна гледка си, чуваш ли! Нищо не е останало от теб. Едно джезве кокали.
— На диета съм, затова. Трудно е да изглеждаш добре само с две рохко сварени яйца на ден.
— Не знам какво да ти кажа — продължи Фернандес и потъна в собствените си мисли. — Понякога ми се струва, че всички са откачили. Ако искаш да знаеш какво мисля, ще ти кажа, че според мен всичко идва от онези неща, дето ги изстрелват в космоса. Тия измишльотини там, ракети ли не щеш, сателити ли. Щом са тръгнали на Луната хора да изпращат, значи нещо ще стане. Разбираш ли, от това хората лудват. Не можеш да се ебаваш с небето и да очакваш, че ще ти се размине.
Разтвори шумно един брой на „Дейли нюз“, който носеше в лявата си ръка, и ми показа първата страница. Това беше неговият довод черно на бяло, окончателното доказателство. Отначало не можах да различа какво ми показва, но като се взрях, установих, че е снимка от въздуха на огромна тълпа. Имаше десетки хиляди души, гигантски конгломерат от тела, никога преди това не бях виждал толкова много хора, струпани на едно място. Уудсток. Това, разбира се, нямаше нищо общо с онова, което точно тогава се случваше с мен. Не знаех какво да мисля. Насъбралите се бяха младежи на моята възраст, но макар и да се чувствах някак свързан с тях, по-скоро ми изглеждаха като от друга планета.
Фернандес си тръгна. Аз останах на място още няколко минути, после се измъкнах от леглото и се облякох. Бързо се приготвих. Напълних една раница с туй-онуй, стиснах калъфа с кларнета под мишница и излязох. Беше краят на август 1969-а. Спомням си, че през въпросната утрин слънцето грееше ослепително, а откъм реката подухваше лек ветрец. Поех на юг, спрях за миг, после направих крачка. После втора крачка и по този начин продължих да вървя по улицата. Нито веднъж не се обърнах назад.
2
Оттук нататък историята става по-сложна. Мога да опиша какво ми се случи, но независимо колко точно и прецизно го направя, то няма да е нищо повече от частичен поглед върху нещата, които се опитвам да разкажа. Намесиха се и други хора и в крайна сметка се превърнаха в толкова важни фактори в моя живот, колкото бях и аз самият. Мисля си най-вече за Кити Лу, за Цимър и за други, които по това време все още не познавах. Много по-късно например научих, че именно Кити е била тази, която е дошла до апартамента ми и е чукала на вратата. Обезпокоила се от чудатото ми поведение по време на онази неделна закуска и вместо да стои със скръстени ръце и да се тревожи за мен, решила да дойде на място и да види какво става. Адресът ми обаче се оказал проблем. Потърсила го в телефонния указател още на следващия ден, но тъй като нямах телефон, не фигурирах в него. Това я разтревожило още повече. Спомнила си обаче, че Цимър е името на човека, когото съм търсел, и започнала да издирва самия Цимър, като смятала, че по всяка вероятност той е единственият човек в Ню Йорк, който може да й каже къде живея. За жалост обаче Цимър се преместил в новия си апартамент чак в края на август, тоест десетина дни по-късно. Точно когато тя успяла да се сдобие с номера му от служба „Телефонни услуги“, аз съм изпускал яйцата си на пода у дома. (Възстановихме случката почти до минутата, когато си преразказахме случилото се и установихме неговата хронология.) Тя веднага се обадила на Цимър, но там давало заето. Минали няколко минути, преди да успее да се свърже с него, а по това време аз вече съм седял в „Лунен дворец“ и съм се гърчел от угризения пред богатото угощение. След това взела метрото до Северозападната част. Пътуването обаче продължило повече от час и когато стигнала до апартамента ми, било вече прекалено късно. Точно тогава бях потънал в мислите си и не благоволих да отворя вратата. Каза ми, че изчакала още пет-десет минути отвън, преди да си тръгне. Чула ме как си говоря на глас (думите били така смотолевени, че нищо не се разбирало), след което съвсем ненадейно съм започнал да пея — налудничаво пеене без никаква мелодия, така ми каза — макар че аз не си спомням нищо подобно. Отново взела да думка по вратата, но аз отново не съм й отворил. Тъй като не искала да ми се натрапва, накрая вдигнала ръце и си тръгнала.
Такъв беше разказът на Кити. Отначало ми прозвуча съвсем правдоподобно, но като се замислих, версията й ми се стори не дотам убедителна.