Така минаха и следващите няколко дни. Настроението ми се променяше безпричинно от едната крайност в другата, като прескачаше между радостта и отчаянието толкова често, че от това сноване напред-назад умът ми помътня. Почти всичко беше в състояние да задейства машинката: внезапна среща с миналото, случайна усмивка на непознат, дори ъгълът, под който падаше светлината в даден час на деня. Мъчех се да постигна някакво равновесие вътре в себе си, но напразно: в мен царяха неустойчивост, слабост, хаос и ексцентрични прищевки. В един миг потъвах във философски размисъл, напълно убеден, че съм един от избраните светли умове на човечеството, в следващия се разридавах, смазан от тежестта на собствените си терзания. Живеех в такова самовглъбение, че престанах да възприемам нещата такива, каквито са — предметите станаха мисли и всяка мисъл беше част от драмата, която се разиграваше в мен.
Едно е да седиш в стаята си и да чакаш небето да падне отгоре ти, съвсем друго — да се бориш с живота навън. Десет минути след като бях излязъл от киносалона, проумях пред какво съм изправен. Нощта се спускаше и само след броени часове трябваше да си намеря място, където да преспя. Колкото и странно да ми изглежда сега, не се бях замислял сериозно върху този проблем. Бях решил, че нещата все някак ще се разрешат от само себе си, а аз трябва да се осланям единствено на тъпия си, сляп късмет. Щом обаче започнах да премислям възможностите, видях, че нищо добро не ме чака. Нямам никакво намерение да се просна на тротоара като някакъв нещастен пройдоха, казах си аз, и да прекарам цялата нощ, обвит във вестници. Защото в такъв случай можех да стана жертва на всеки откачен, все едно сам да протегна шия, за да ми прережат гърлото. Но дори и да не ме нападнат, със сигурност щяха да ме арестуват за скитничество. От друга страна, къде можех да пренощувам? Мисълта да се подслоня в приют за бездомници ме отвращаваше. Не можех да си представя, че ще легна в една стая със стотици несретници, ще вдишвам миризмите им и ще слушам грухтенето на стари педерасти, които се чукат един друг. Не исках да се мотая из подобни места, дори да ми ги предлагат безплатно. Разбира се, можех да полегна в метрото, но предварително знаех, че там нито за миг няма да затворя очи — заради крадците на дребно, шума и флуоресцентното осветление и защото щях да си мисля как всеки момент ще се появи някое патрулиращо ченге и ще ме фрасне по подметките с полицейската си палка. Продължих да се шляя още няколко часа, обзет от паника, опитвайки се да намеря някакво решение. В крайна сметка избрах Сентръл Парк само защото бях прекалено изтощен, за да се сетя за нещо друго. Около единайсет часа вече крачех по Пето Авеню, като разсеяно прокарвах ръка по каменната ограда, която разделя парка от улицата. Надникнах през оградата, зърнах огромния пуст парк и си дадох сметка, че в този част на деня е късно да намеря нещо по-добро. Там земята поне щеше да е мека. Зарадвах се при мисълта как ще полегна върху тревата и ще си направя легло там, където никой няма да ме види. Влязох в онази част на парка, която е по-близо до музея Метрополитън, отправих се към вътрешността му, повървях няколко минути, след което пропълзях под един храст. Не си дадох труд да проявя повече бдителност. Бях чувал какви ли не ужасии за Сентръл Парк, но в този момент умората ми беше много по-силна от страха. Помислих си, че ако храстът се окаже недостатъчно прикритие, ножът ми е винаги подръка. Свих коженото си яке на възглавница и се повъртях известно време, докато се наместя по-удобно. Щом спрях да шавам, чух щурец, който пееше в съседния храст. Миг след това лекият ветрец разшумя вейките над главата ми. Вече не знаех какво да мисля. Нощта беше черна — не се виждаше ни луна, ни пукната звезда. Преди още да успея да извадя ножа си от джоба, вече бях дълбоко заспал.
Събудих се като разглобен. Току-що бе съмнало, цялото тяло ме болеше, мускулите ми се бяха схванали. Измъкнах се енергично от храста с псувни и пъшкания, после огледах пейзажа. Бях прекарал нощта край игрище за софтбол, проснат в храстите точно зад мястото на батсмана. Игрището се намираше в една падинка и в този ранен час тънка сива мъглица се стелеше над тревата. Наоколо не се виждаше жива душа. Няколко врабчета се боричкаха шумно някъде около втора база, а една сойка се дереше в клоните над мен. Това беше Ню Йорк, но той нямаше нищо общо с онзи Ню Йорк, който винаги съм познавал. Лишен от асоциации, той приличаше на място, което можеше да бъде навсякъде. Докато си играех с тази мисъл, изведнъж се сетих, че всъщност съм изкарал успешно първата си нощ на открито. Не че това завоевание бе повод за ликуване — тялото така ме болеше, че никак не ми беше до възторзи — но знаех, че нещо важно е вече зад гърба ми. Бях преживял първата си нощ на открито, а щом съм успял веднъж, значи можех да успея пак.