В парка непрекъснато ми се случваха неочаквани неща, които сега, като си мисля за тях, ми изглеждат направо невъзможни. Веднъж например млада жена с яркочервена коса се приближи до мен и пъхна петдоларова банкнота в ръката ми — ей така, без никакво обяснение. Друг път една компания ме покани да седна да обядвам с тях на тревата. Няколко дни по-късно цял следобед играх софтбол с друга компания. Като се има предвид физическото ми състояние, представих се много добре (два-три сполучливи удара и една спасена топка в лявото крило), а когато моят отбор беше в почивка, останалите непрекъснато ми предлагаха да ям, да пия и да пуша: сандвичи, кифлички, кутии бира, пури, цигари. Тези щастливи мигове ми помагаха да преживея по-мрачните моменти, когато късметът ми изневеряваше. Може би именно това исках да докажа на първо време: че пуснеш ли му края, загърбиш ли всяко благоразумие, откриваш неща, за които не си и подозирал преди, неща, които не могат да се научат при други обстоятелства. Живеех в постоянен глад, но щом ми се случеше нещо хубаво, отдавах го не толкова на случайността, колкото на това мое специално състояние на духа. Като поддържах баланса между желание и безразличие, аз някак карах вселената да ми обърне внимание. Как иначе да окачествя необикновената щедрост, на която се радвах в Сентръл Парк? Никога нищо не съм искал от никого, никога пръста си не помръднах, ала въпреки това при мен непрекъснато идваха непознати и ми помагаха. Значи съм излъчвал нещо, така си мислех, нещо, което не може да се изкаже с думи, но което хората са усещали. Времето минаваше и започнах да забелязвам, че хубавите неща ми се случват само когато престана да ги искам. Ако това наистина е вярно, казах си, тогава и обратното би трябвало да е вярно, тоест когато прекалено много искаш нещо, то би трябвало да не се осъществи. Така повеляваше логиката на моята теория, защото щом вече бях доказал, че съм в състояние да привлека света, значи по същата логика бих могъл и да го отблъсна от себе си. С други думи, човек получава онова, което иска, но след като вече не го иска. Това, разбира се, нямаше никакъв смисъл, но именно тази непонятност на разсъждението ме привличаше. Щом на желанията ми можеше да се отвърне само след като престана да мисля за тях, тогава всички терзания за състоянието ми ставаха безсмислени. Прегърнах тази идея и веднага взех да залитам по опънатото въже на съзнаваното. Защото как да не мислиш за собствения си глад, когато си винаги гладен? Как да залъжеш стомаха си, когато той непрекъснато се обажда и иска да бъде напълнен? Просто невъзможно е да пренебрегнеш тези неща. Отново и отново им се поддавах, макар и да съзнавах, че по този начин сам вредя на шанса си да ми се помогне. Резултатът беше неизбежен, точен и ясен като математическа формула. Докато се тревожех за себе си и своите проблеми, светът ми обръщаше гръб. При това положение нямах никакъв друг избор, освен сам да се погрижа за себе си, да прося, да тършувам, да отмъквам, въобще да се справям със собствени сили. Времето минава, мислех си, след ден, два, може би три или четири полека-лека ще освободя ума си от всички мисли за спасение, ще вдигна ръце и ще се предам. Тогава вече ще дойде ред на чудесата. Те винаги те спохождат като гръм от ясно небе. Никой не може да ги предскаже, а случат ли се веднъж, не разчитай на повторен шанс. Всяко чудо е последно. И тъй като е последно, непрекъснато се връщаш към началото и непрекъснато започваш битката отначало.
Прекарвах част от деня в търсене на храна из парка. Така успявах да сведа разноските си до минимум, а и отдалечавах момента, когато щеше да се наложи да изляза на улицата. С течение на времето улиците се превърнаха в онова, от което най-много се страхувах. Бях готов на всичко, само и само да мина без тях. Почивните дни в края на седмицата бяха особено благотворни в това отношение. Когато времето се случеше хубаво, паркът се изпълваше с хора и, както се оказа, всички си носеха по нещо за хапване: всевъзможни обеди и закуски, с които не спираха да се тъпчат през целия ден. Това неизменно водеше до огромни излишъци от изхвърлена, но годна за ядене храна. Трябваше ми известно време да свикна, но след като веднъж се примирих с мисълта, че мога да сложа в устата си храна, докосвала се до други устни, се отдадох на безкрайни угощения. Корички от пица, остатъци от хотдог и сандвичи, недоизпити кутии сода — ливадите и скалите на Сентръл Парк бяха осеяни с тях, а боклукчийските кофи преливаха от изобилие. За да преодолея гнусливостта си, започнах да кръщавам боклукчийските кофи с най-различни имена. Наричах ги цилиндрични ресторанти, закусвални „Каквото дал Господ“, похапвални „Социални грижи“ — всичко, което можеше да излъже ума ми относно истинското им предназначение. Веднъж, точно когато се бях заровил в една кофа, към мен се приближи полицай и ме попита какво правя. Запелтечих, защото ме хвана на тясно, и набързо избълвах, че съм студент, че работя върху проект „Урбанистика“, така му казах, и че цяло лято съм се занимавал със статистически и социологически изследвания върху съдържанието на градските боклукчийски кофи. За да подкрепя думите си, бръкнах в джоба и извадих студентската си карта от Колумбийския университет с надеждата, че няма да забележи изтеклия й още през юни срок. Полицаят погледна снимката за миг, после — лицето ми, после отново се вторачи в снимката, за да направи сравнение и най-накрая сви рамене. Гледай да не паднеш в някоя кофа, подхвърли ми той. Ако не внимаваш, може да се заклещиш вътре.