Уроците по кларнет не вървяха много добре (все въздух не ми стигаше, а и устните ми проявяваха нетърпение), затова много скоро успях да се отърва от тях. Бейзболът се оказа далеч по-силен магнит и на единайсет години вече бях едно от онези кльощави американски хлапета, които никъде не мърдат без бейзболната си ръкавица, като непрекъснато блъскат с десния си юмрук в лявата длан. Бейзболът ми помогна да преодолея и някои препятствия в училище, а когато още през пролетта ме приеха в местния юношески отбор, вуйчо Виктор идваше на почти всички мачове да ме окуражава. През юли 1958-а обаче, се наложи спешно да се преместим в Сейнт Пол, Минесота („рядка възможност“ — така рече вуйчо Виктор, намеквайки за някаква работа, която му предложили като учител), но още на следващата година отново се върнахме в Чикаго. През октомври Виктор купи телевизор и ми разреши след училище да си стоя вкъщи и да гледам бейзбол. Тогава видях как „Уайт сокс“ изгубиха световното първенство в шест мача. Това беше годината на Ърли Уин, на „Давай сокс!“, на Уоли Мун и неговите звездни попадения. Ние викахме за Чикаго, иска ли питане, ала тайничко се радвахме, когато онзи с рунтавите вежди им го заби окончателно в последната игра. Още със започването на следващия сезон се обявихме за фенове на „Чикаго къбс“: вечните кутсузлии „Къбс“ — отборът, който беше пленил душите ни. Виктор беше възторжен привърженик на дневния бейзбол и смяташе, че дъвчещият крал е извършил истински морален подвиг, като не се подал на тази перверзия, мачовете да се играят на изкуствено осветление. „Когато аз отивам на мач — твърдеше Виктор — единствените звезди, които искам да виждам, са онези на игрището. Това е спорт на слънцето и потните екипи. Играе се, когато колесницата на Аполон е в своя апогей! И голямата топка гори нажежена в американското небе!“ През онези години обсъждахме надълго и нашироко играчи като Ърни Банкс, Джордж Олтман и Глен Хоби. Хоби беше неговият най-голям любимец, но придържайки се към собствените си схващания за нещата от живота, вуйчо ми обяви, че от него питчър няма да излезе, тъй като самото му име издавало непрофесионализъм. Ето, точно такива шантави хрумвания представляваха търговската марка на вуйчовия хумор. И тъй като вече се бях пристрастил към остроумията му, успях да проумея и защо трябва да се казват със сериозна физиономия.
Много скоро след като навърших четиринайсет години, броят на обитателите у дома се увеличи на трима. Дора Шамски, по баща Кан, беше едра четирийсет и няколко годишна вдовица с екстравагантна изрусена грива и задник, здраво пристегнат с ластичен колан. Преди шест години, след смъртта на господин Шамски, постъпила на работа като секретарка в статистическия отдел на „Мидамерикан лайф“. Срещнала вуйчо Виктор в танцувалния салон на хотел „Федърстън“, където оркестърът „Лунно настроение“ бил нает да се грижи за музикалното забавление по време на новогодишните джамборета. След едно шеметно ухажване, двамата нанизаха халките си през март. Лично аз не виждах нищо лошо в това и гордо изиграх ролята на шафер по време на брачната церемония. Ала щом тупурдията отшумя, с болка забелязах, че новата ми леля не се смее от сърце на шегите на Виктор, и започнах да се чудя дали това не издава известна тъпота или поне липса на бърз ум, не предвещаваща нищо добро за бъдещето на съюза им. Много скоро обаче научих, че съществуваха две Дори. Едната беше енергична, властна, рязка, сърдита, същинска мъжкарана, която вилнееше из къщата с ефрейторска експедитивност, същински крепостен вал с пришита усмивка, всезнайко и безпардонен шеф. Докато другата Дора беше пияница и флиртаджийка, сантиментална ревла, мрънкаща оплаквачка и чувствена харпия, която се мъкнеше по розов пеньоар, падаше си по чашката и бълваше махмурлука си направо върху пода в кухнята. От двете, далеч за предпочитане беше втората, макар и само заради нежността, която като че ли проявяваше към мен в такива моменти. Иначе Дора чашкаджийката представляваше истинска загадка, която не бях в състояние да разреша, защото под влиянието на тези нейни пристъпи Виктор ставаше мрачен, необщителен и нещастен, а от всичко на света най-много мразех да го гледам как страда. Виктор се справяше с трезвата и вечно недоволна Дора, но пиянството й го докарваше до гняв и ожесточеност, в които, според мен, имаше нещо неестествено, защото не подхождаха на истинското му аз. Така че доброто и злото бяха в непрекъснат двубой. Когато Дора беше добра, Виктор ставаше зъл; когато Дора беше зла, Виктор ставаше добър. Добрата Дора провокираше лошия Виктор, а Виктор се превръщаше в добряк, само когато Дора започваше да се заяжда и злобее. В продължение на повече от година бях в плен на тази адска машина.