Значи, това го оправихме. Книгите, шаха, автографите, джунджуриите, костюма. Сега, когато се отървах от собственото си царство, вече се чувствам доволен. Какво си ме зяпнал? Знам какво върша и много се радвам, че го свърших. Ти си добро момче, Филеас. Където и да бъда, винаги ще мисля за теб. Засега пътищата ни се разделят. Но рано или късно ще се срещнем отново, сигурен съм. Накрая нещата винаги се оправят, ще видиш, всичко си идва на мястото. Всичко се подрежда. Деветте кръга. Деветте планети. Деветте удара в бейзбола. Нашите девет живота. Помисли си само. Броят на съответствията е безкраен. Но стига приказки за тази вечер. Става късно и сънят ни зове. Ела, дай ръка. Да, точно така, здраво, силно стискане. Така обичам. Сега се здрависай. Точно така, за сбогом. С това здрависване ще изчакаме края на времето.
На седмица-две вуйчо Виктор ми изпращаше по една пощенска картичка. Обикновено бяха лъскави, цветни изгледи като за туристи: залез на фона на Скалистите планини, рекламни снимки на крайпътни мотели, големи кактуси и родео, старовремско ранчо, пригодено за летовници, запустели градове и панорамни снимки на пустинята. Понякога имаше и поздрави, обрамчени от примката на ласо, а веднъж дори муле, което казваше в балон изписан над главата му: „Поздрави от Сребърното дере“. Посланията на гърба бяха кратки, загадъчни драскулки, набързо изписани с неразбираемия му почерк, но аз и без това не жадувах за вести от вуйчо, а по-скоро само за някакъв знак от време на време, че е жив. Истинското удоволствие беше в самите картички и колкото по-глупави и вулгарни бяха те, толкова повече им се радвах. При всяко получаване на картичка в пощенската кутия, имах чувството, че двамата си разменяме някаква лично наша шега и дори стигнах дотам, че най-хубавите от тях (снимка на празен ресторант в Риноу, дебелана, яхнала кон в Шайен) ги закачих на стената над леглото си. Съквартирантът ми разбираше смисъла на празния ресторант, но дебеланата на кон го озадачаваше. Обясних му, че тя някак странно прилича на Дора, бившата жена на вуйчо ми. А като имаме предвид какви неща се случват в този свят, добавих, нищо чудно въпросната дебелана да се окаже самата Дора.
Тъй като вуйчо никъде не се задържаше дълго, не можех да отговарям на картичките му. В края на октомври му написах писмо от девет страници, в което описвах угасването на електричеството в Ню Йорк (самият аз се случих в един асансьор заедно с двама приятели), но го изпратих чак през февруари, когато „Лунните хора“ бяха започнали триседмично турне в Тахо. Въпреки че не смогвах да пиша често, успявах да поддържам духовна връзка с него, като носех костюма му. По онова време костюмите не бяха на мода сред студентите, но аз се чувствах добре в неговия и тъй като по обясними причини нямах друг дом, въобще не го свалях от гърба си. Носех го всеки божи ден от началото до края на годината. В моменти на стрес и потиснатост за мен бе голяма утеха да се чувствам обвит в топлината на вуйчовата дреха, а понякога дори си въобразявах, че костюмът ме крепи и че ако не го нося, тялото ми ще се разпадне на съставните си чаркове. Той ми служеше като защитна ципа, като втора кожа, която ме пазеше от ударите на живота. Сега, когато мислено се връщам към онези дни, виждам какъв чудак съм изглеждал в хорските очи: кльощав, рошав, напрегнат младеж, който очевидно не е в крак с останалата част от света. Но истината е, че не желаех да съм в крак със света. Състудентите ми гледаха на мен като на чешит, но това въобще не ме засягаше. Бях възвишеният интелектуалец, свадливият и своенравен бъдещ гений, вечно нацупеният Малволе, който винаги страни от стадото. И досега се изчервявам, като се сетя как се перчех навремето. Бях някаква гротескна амалгама от свенливост и арогантност, като ту изпадах в дълги, неловки мълчания, ту ме обземаха пристъпи на шумна необузданост. Понякога ме прихващаше нещо и по цели нощи не излизах от баровете, пушех и пиех като самоубиец, рецитирах стихове на незначителни поети от шестнайсети век, подмятах неясни забележки на латински по адрес на средновековни философи и въобще вършех какво ли не, само и само да направя впечатление на приятелите си. Осемнайсет години е ужасна възраст и докато се мотаех насам-натам с убеждението, че съм някак по-зрял от връстниците си, истината беше, че просто бях открил по-различен начин да изживея младостта си. Костюмът бе повече от всичко друго знакът на моята същност, емблемата на това как желаех да бъда възприеман от другите. Обективно погледнато, нямаше нищо лошо в костюма. Беше от тъмнозелен туид на дребни карета с тесни ревери — здрава, добре ушита дреха — но след няколко месеца постоянно носене доби неугледен вид и увисна на кльощавата ми фигура като смачкана, позакъсняла мисъл, като натежал от смут вълнен плат. Разбира се, онова, което приятелите ми не знаеха, бе, че си имах свои сантиментални причини да го нося. Зад позата ми на свободомислещ интелектуалец се криеше копнеж по вуйчо и в случая кройката на дрехата нямаше никакво значение. Ако Виктор ми беше подарил лилав костюм с дълъг жакет като от миналия век, без съмнение и него щях да нося по същия начин, както и туида.