Когато през пролетта семестърът свърши, съквартирантът ми предложи през следващата учебна година отново да наемем апартамент заедно. Отказах му. Много харесвах Цимър (всъщност той беше най-добрият ми приятел), но след четири години, прекарани в съквартирантство и обществени спални, не можах да устоя на изкушението да поживея сам. Намерих си квартира на Сто и дванайсета западна улица и на 15 юни се преместих там. Пристигнах с багажа си броени минути преди двама здравеняци да докарат седемдесетте и шест кашона с книгите на вуйчо Виктор, които бяха престояли на склад цели девет месеца. Апартаментът всъщност беше гарсониера на петия етаж в сграда с огромен стар асансьор и се състоеше от средна по големина стая, кухненски бокс в югоизточния ъгъл, килер, баня и два прозореца, които гледаха към малка задна уличка. Гълъби пърхаха с криле и гукаха на перваза, а долу на земята се мъдреха шест очукани боклукчийски кофи. Вътре беше мрачно, въздухът бе обагрен в сивота и дори в най-ярките слънчеви дни едва просветляваше. Отначало сърцето ми се свиваше, малки бучки страх засядаха в гърлото ми, защото се боях да живея сам, но много скоро едно удивително откритие ме приобщи към мястото и ме накара да го заобичам. Беше втората или третата нощ в новото ми жилище, когато съвсем случайно се озовах между двата прозореца и малко под остър ъгъл към този от лявата ми страна. Бавно преместих поглед към него и ето че зърнах светъл процеп между двете сгради. Всъщност гледах към Бродуей — към най-кратката и умалена част от Бродуей, където се виждаше един невероятен неонов надпис — пламтяща факла от розови и сини букви, които изписваха думите ЛУНЕН ДВОРЕЦ. Сетих се, че това е надписът на китайския ресторант в края на пряката, ала силата, с която тези букви ме връхлетяха, удави в себе си всякакви практически обяснения и асоциации. Същински вълшебни букви, увиснали в мрака като послание от самото небе. ЛУНЕН ДВОРЕЦ. Веднага си припомних вуйчо Виктор и неговия оркестър и в същия този пръв, ирационален миг страховете ми изчезнаха. Никога преди това не бях изпитвал нещо толкова внезапно, чисто и неподправено. Голата мръсна стая се преобрази в убежище на вътрешния ми свят, в пресечна точка на странни поличби и загадъчни, произволни и необясними случки. Продължих да зяпам надписа „Лунен дворец“ и полека-лека проумях, че съм се настанил точно където трябва, че ми е било писано да живея именно в този малък апартамент.