Извади навитите на руло банкноти и всеки, който минаваше наблизо, можеше да ги види. Отброи десет стотачки. Поклатих отчаяно глава, докато ги вземах. Тя направо си просеше някой да я обере.
— На твое място не бих размахвал така купчина пари — предупредих я аз. — Дори колата е достатъчна да те набележат, все едно на гърба ти е нарисувана мишена. Не е нужно да привличаш внимание.
Изглеждаше унизена и бързо напъха рулото обратно в чантичката.
— Не бях сигурна колко ще искаш, но прецених, че ще ги искаш в брой.
Усмихнах се.
— Тези няма да ти стигнат. Освен ако банкнотите не са по хиляда долара. Началната ми цена е петдесет хиляди и после се пазарим.
Прочисти гърлото си.
— Петдесет. Разбирам. Имам само десет.
— Както вече ти казах, дори приблизително не стигат. Но щяха да са достатъчни като израз на добра воля. Щях да те придружа до банката за останалите. Ако се бях съгласил да приема работата.
— Всъщност не си отказал категорично, нали така — погледна ме тя лукаво.
— Почти съм го направил. — Прибрах парите в джоба си и слязох от колата.
Докато вървях към хотела, чух зад гърба си звука от меки подметки. След секунди ме подмина човек, който тичаше за здраве. Слушалките в ушите му изолираха заобикалящия го свят. Мускулите на краката ми незабавно се напрегнаха в готовност да хукна в бяг, да се впусна в преследване. Заставих се да продължа да вървя. Чувах как бие сърцето на човека въпреки музиката. Долових лекото изпотяване по челото и струйките, които се стичаха по гърба му от жегата. Опияняващият аромат накара кръвта ми да кипне. Борех се с желанието да изръмжа, да се спусна след бегача и да го съборя на земята. Да заситя глада.
За мен това е голям проблем. Усложнява тичането в парка. На хората май не им харесва да ги преследваш. Иди разбери. А аз трябва да тичам. Трябва да преследвам. Вече е част от мен. С наближаването на пълнолунието става все по-трудно и по-трудно да се владея.
Щом стигнах хотела, портиерът побърза да ми отвори вратата.
— Добър ден, Майк — поздравих го сърдечно. Работи тук, откакто са отворили хотела.
— ’бър ден, господин Джодоне — отвърна той с широка усмивка. Майк е австралиец, както се казва, току-що слязъл от кораба. От него винаги се носи ухание на евкалипт, мента и цитрусовият аромат на щастието, натрапчив и свеж като усмивката му. Ароматът му прогони мириса на мускус от клиентката и усещането за дивеч от бегача. Дадох му обичайния бакшиш. Шумолящата двайсетачка прави усмивката му искрена.
Макс Холком ме посреща в средата на фоайето с лек поклон. Той е Главният — висок, слаб и винаги безупречно облечен. В други времена вероятно щеше да бъде иконом или главен камериер. Притежава необходимия темперамент. Покорен и надежден, с аромат на добре поддържана морава, с нюанс на подправки за сладкиши. Успокояваща миризма. Още веднъж поех дълбоко дъх и спокойно изминах останалата част от пътя.
— Добър ден, господин Джодоне.
— Казвал съм ти и преди, Макс, можеш да се обръщаш по име.
— Вижте, господин Джодоне — отвърна той с известен укор. — Не би било твърде пристойно.
Усмихнах се. Същата игра всеки път, когато вляза.
— Да, предполагам, че е така. — Огледах фоайето, все едно търся някого. — Трябваше да се срещна със своя брокер. Тук ли е вече? Казва се Джесика Торнтън.
Стисна устни, сякаш съобразяваше. Браво на него. Познаваше всички без изключение в сградата и знаеше къде се намират.
— Не, господине, никой с това име не е идвал. Бихте ли желали да я почакате във фоайето?
Обмислих го за миг.
— Не, просто й покажете стаята ми.
Кимна и ми подаде магнитната карта ключ. Запътих се към асансьора, но спрях и се извърнах.
— А, бих искал да ви помоля да донесете в апартамента бутилка „Капитан Морган“ и диетична кола за дамата. Кранът зареден ли е с наливна бира?
Макс вдигна вежди и до мен достигна полъх на изненада.
— Разбира се, господине. Пожелахте стаята да бъде готова. Изпълнено е.
Думите му ме накараха да се усмихна.
— Ще желаете ли още нещо?
Напомних си да поръчам вечеря, преди да се кача на асансьора за последния етаж. Пред моята врата вече ме чакаше хоп с поръчката. Дадох му пет долара. Взе банкнотата и бързо си тръгна. Такъв персонал обичам.