След като се скри, отключих и хвърлих картата върху мраморния плот на масата вътре. Силният хладен повей ме приветства като скъп приятел. Точно както го помнех. Каменната камина с дърва, които се палеха с природен газ, бе готова в случай на нужда. Завесите бяха дръпнати и откриваха прекрасна гледка. Лазурно небе се простираше до хоризонта, а планината сякаш бе готова да промени цвета си. Другия месец по това време гледката ще бъде изумителна.
Изхлузих обувките си и се отправих към мокрия бар с два крана на мое разположение срещу камината. Черна „Гинес“ и каквото друго имаха. Днес беше „Бъд“. Устройваше ме.
Извадих халба от малкия фризер под бара и я напълних. Върху външната й страна се образува тънък пласт скреж и отпих с благодарност. Навън действително бе горещо. Мразя жегата. Винаги съм обичал студа. Нека е пет градуса по всяко време на денонощието, без палто, без дълъг ръкав, и аз съм щастлив. Откакто станах вълк, жегата ми действа още по-зле. Сякаш дори в човешки вид имам козина.
Седнах на един от двата фотьойла срещу канапето и вдигнах крака. От няколко дни не съм се наспивал достатъчно. Седмицата беше тежка. Отново погледнах часовника. Намръщих се, щом забелязах, че стрелките не са мръднали, откакто излязохме от кръчмата на Ник. Почуках по стъклото. Минутната стрелка неохотно се премести с едно деление напред и пак спря. По дяволите! Бях пукнал не само стъклото! Целият часовник бе счупен! Кога ли бе станало?
Затворих очи и въздъхнах, когато се сетих. Да, разбира се. Знаех точно кога съм го направил. Докато крадях втората кола, трябваше да обърна прегрелия „Мустанг“ в канавката и да се изнижа, преди да дойдат ченгетата. Бях забравил да взема портативния полицейски скенер от предната седалка, след като излязох и вратата се затръшна върху ръката ми, когато колата започна да се търкаля. Да-а, последната работа в Атлантик Сити бе тръгнала много, много зле.
Ако Кармине ми беше дал истинското име на мишената вместо сегашния му прякор, нямаше да приема работата. Няколко пъти бях участвал в рисковани начинания с Джефри. Познаваше ме и щеше да разбере, че идвам за него. Човекът определено трябваше да си отиде. Бе се опитал да отреже парче от баницата на Кармине. Да беше само това, но междувременно бе ликвидирал и едно от нашите момчета. При тези обстоятелства нямаше никакво значение, че е син на една от фамилиите в Атлантик Сити, с която си сътрудничехме. Никой, абсолютно никой не можеше да дърпа чергата изпод краката на Кармине. В мига, в който Джефри ме забеляза, разбра какво ще става и хукна у дома при татко. Нямах друг избор, освен да го последвам.
Кармине се бил обадил предварително. Вито, таткото, казал, че ще оправи работата. Но таткото не ми беше клиент, а Кармине, който искаше работата да бъде свършена на всяка цена. Трябваше да бъде изпратено запомнящо се послание. Тогава Джефри реши да се обърне за закрила към полицията. Не беше най-умното, което можеше да направи, нито пък бе каквото таткото имаше предвид. Тръгнаха да го спрат и да го върнат вкъщи.
Единственият ми възможен шанс да избягна главорезите на таткото и да свърша работата бе, докато детето вървеше по стълбите на полицейския участък. Честна дума, бих предпочел всяка друга възможност. Сега в Атлантик Сити е толкова напечено за мен, че може никога да не успея да се върна. Щяха да са необходими доста сериозни пазарлъци от страна на Кармине да оправи положението с Вито.
Просто от объркване, за нула време полицията отцепи града. Нямах друг избор, освен да сменям крадени коли и да използвам почти неизвестни черни пътища. Отне ми много повече време, отколкото бях предвидил. Колко ми отне да се върна? Мамка му! Загубих представа кой ден е.
Като говорим за време…
Тъкмо пак щях да погледна часовника. Изпсувах. Отидох до електронния часовник на радиото в спалнята. Бяха изминали почти осемнайсет минути, откакто слязох от колата. Вече трябваше да е тук. Отново седнах във фотьойла, пресегнах се наляво, вдигнах слушалката и набрах вътрешния номер, който знаех наизуст. Той и номерът на обслужването по стаите бяха единствените, които някога съм набирал.
— Главен портиер — долетя гласът на Макс. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Макс, обажда се Тони Джодоне. Пристигна ли госпожа Торнтън?
Настъпи пауза, която никак не ми хареса.
— Бихте ли могли да ми я опишете, господин Джодоне?
— Към трийсет и пет годишна, метър и шейсет, тъмна коса, черен костюм „Шанел“ с панталони. Виждал ли си я?