Бях част от Сю. Усещах как силата ми преминава през тялото й. Стори ми се, че изкрещях. Магията докосваше всяка клетка, всеки неврон, търсеше… нещо. Всеки път, когато енергията попаднеше на това, което търси, задействаше превключвател. Изненадана светлина проблесна в отдавна затъмнени пространства. Видях нишки от въжето да се изпъват и удължават. Свързваха се със съответствията си в моето тяло. Усещах, че нейната плът започва да се лекува. Сама се възстановяваше.
„Не ме изоставяй.“ Вятърът понесе думите и ги запрати в мрака, опита се да разкъса възстановените нишки. Шепотът се превърна във вопъл, пронизал и затоплил мразовитата нощ. С усилването на вихрушката усетих болката и безпомощността й. Борех се, като изпращах повече енергия, повече топлина, повече… любов… към нея. Повече превключватели се задействаха. Повече рецептори се съживиха с всеки нов изблик на енергия.
Всяко човешко същество притежава латентна ДНК. От памтивека у нас се намират неизползвани източници. Някои хора, онези, чиито неизползвани рецептори са задействани, притежават екстрасензорни способности — телепатия, съпреживяване и други подобни. Не знам дали да вярвам в това. Известно ми е, че според изследванията, част от тази латентна ДНК има нещо общо с човешката сексуалност.
И по-точно не със самия секс, а с чувствата към партньора. Брачната институция съществува сравнително отскоро. Какво е свързвало хората преди нейната поява? Езикът на тялото или химията? В състояние ли сме да помиришем и усетим онова, което не можем да видим?
Всеки възстановен превключвател още повече увеличаваше близостта ми със Сю. Усещах го. „Двете тела ще бъдат едно.“ Възможно ли е да не е само на думи?
Вложих още повече усилия. Енергията откриваше всяка частичка от мозайката и я наместваше. Усетих, когато и последната зае мястото си. Очите ми бяха затворени — и в действителността, и в съзнанието ми. Най-сетне вятърът утихна.
Настъпи внезапна тишина. Абсолютен покой.
Когато отворих вътрешното си зрение, въжето бе цяло. Меко проблясваше в ръцете ми. Пуснах го и незабавно потъмня. Докоснах го и засвети; пуснах го и потъмня. Тя все още беше в опасност. Нуждаеше се силата ми да я застави да оцелее. Приближих се до въжето. То се пресегна и се уви около мен.
Отворих очи в реалния свят и погледнах бледото й, изпито лице. Опитвах се да не поглеждам към раната в гърдите й. Беше смъртоносна и не исках да мисля за това.
Дългите черни мигли се бяха спуснали върху бледите бузи и лекият ветрец развяваше косата й. Устата й бе леко отворена и дори устните бяха загубили цвета си. Бе в безсъзнание заради загубата на кръв. Не можеше да ме чуе, но знаеше, че съм там. Докоснах студената порцеланова кожа и се изненадах, че отново съм в човешки вид. Не си спомням прехода.
Както винаги, през мен преминаха искри. Дори сега не можех да се въздържа да не я докосвам.
Дочух шум и извърнах глава. Бях коленичил гол до Сю. В главата ми беше мъгла. Едва успявах да задържа Сю жива. Един мъж клекна на коляно до мен. Познах го — Карл Дженкинс. Доктор Карл Дженкинс, известен невролог и стар приятел на Фамилията.
— Господи! — Отвори черното куфарче и извади инструменти и превръзки. — Загубила е поне половината си кръв. Не проумявам как още е жива! Трябваше да си е отишла.
Бях много уморен, за да му отговоря. Единственото, което успях да промълвя, беше:
— Ще можеш ли да й помогнеш?
— Раната е лоша — гъстата мъгла на тревогата се смеси със сериозността му. — Но ако живее достатъчно да понесе операцията, мисля, че ще мога да я спася. Цяло чудо е, че още е на този свят.
Щастлив съм да науча, че правя чудеса. Но той облече проблема в думи. Можех ли да я задържа достатъчно дълго „на този свят“, за да успее Карл да я закърпи?
Отново я погледнах. Карл бе започнал да почиства рамото, за да установи вътрешните наранявания. Той е невероятен хирург, но не знам дали е достатъчно добър да я спаси в полеви условия. Нямаше време да стигнем до болница.
Мирисът на озон погали ноздрите ми и във въздуха отекна далечен тътен. Сякаш от нищото излезе вятър. Карл паникьосано погледна нагоре и рязко съблече ризата си, за да предпази раната на Сю от надигналия се пясък.
— Трябва да я отнесем някъде на закрито. Господи, никак не ми се иска да я местя, но… Кармине! — Наведе се над Сю да предпази раната.