Не обръщах внимание на Боби и се съсредоточих върху поддържането на жизнените й функции. Правя каквото мога. Предоставям на Карл шанса, който му е необходим, за да я спаси. До самия край. Боби свиваше и разпускаше огромните си юмруци, но проблемът не беше негов. Само мой. Моето решение. Моят избор.
Майк се появи отново. Ръцете му бяха пълни с кутии. Спря се и подхвърли син гащеризон в моята посока.
— Облечи някакви дрехи, Джодоне. Сред нас има дами — усмихна ми се уверено. Опитах се да му отвърна по същия начин.
Боби ме погледа известно време, пое си дълбоко дъх и го изпусна. Остави ме на пода. Не направих движение да облека гащеризона. Изискваше прекалено много усилия. Ритъм, ритъм, дишай!
С ъгълчето на очите си забелязах, че Боби се приближава до Карл. Заговори тихо, но чух думите му. Явно слухът ми още беше добър. Просто всичко наоколо забавяше движението си. Стиснах зъби от изтощение. Ритъм, ритъм, вдишване.
Карл бе зает да разопакова кутии и да дава нареждания на Джери и Майк. Подреждаха табли и инструменти, сякаш разбираха какво правят. Може и да разбираха. Кармине стоеше встрани. Изглеждаше нормално. Нито разтревожен, нито раздразнен. Просто спокоен. Явно бе намерил топла вода. Чакаше да му възложат следващата задача.
— Вярваш ли в чудеса, Карл? — попита Боби.
Лекарят се извърна към него и го изгледа продължително. Вдигнах глава, която бях опрял на коленете си, и се втренчих в тях. Джери и Майк сякаш усетиха, че става нещо, и тихо се отдалечиха.
— Да кажем само, че съм виждал неща, които съвременната медицина трудно може да обясни. Ако съществуват чудеса, тъй да бъде.
— Някои от тях случвали ли са се в твое присъствие?
Накъде биеше?
Карл се подсмихна, без да престане да подготвя Сю за операцията.
— Забелязвал съм, че чудесата не обичат публика.
— Тогава ми направи една услуга.
Леденото му спокойствие ме изнервяше.
— Излез от тук. Пусни една вода. Пийни кафе. Върни се след пет минути.
Думите му накараха Карл да се вцепени.
— Ще умре, Боби. Тези пет минути са ми нужни. — Продължи работата си. Поклати глава: — Не. Не мога.
— Тогава само минута, Карл. Само минута за чудото — постави голямата си черна ръка на рамото му. — Моля те.
Карл погледна Сю, после Боби. Накрая се обърна към мен, но задържа погледа си най-дълго. Отвърнах му. Умоляваше ме с паника в очите. Искаше разрешението ми. Аз съм закрилникът на Сю. Изборът е мой. Боби не ме погледна, продължаваше да се взира в Карл.
Изборът принадлежеше на Карл. Той е лекарят. Кимнах кратко и отново подпрях брадичката си на коленете. Една минута не беше от значение, но Карл не го знаеше. Навярно мога да издържа още десетина минути, преди да се изчерпам. Ритъм, ритъм, вдишване.
Затворих очи. Толкова бях уморен. Ритъм, ритъм, вдишване. Чух, но не видях как Карл, Джери, Майк и Кармине напускат хангара. Двамата с Боби останахме сами със Сю. Каквото и да бе намислил, нямаше да му позволя да отнеме живота й. Можех да му попреча.
Вътрешният ми взор отново се фокусира върху тънката паяжина, която държах. Долавях всеки удар на сърцето й. Всеки неин дъх беше и мой. Нишката продължаваше да просветна, но само поради енергията, с която я захранвах. Живееше, защото й позволявах.
Не се чувствах горд. Не се чувствах Господ. Чувствах се много самотен. Много напрегнат. Съсредоточавах се, но не можех да достигна съзнанието й заради опиатите. Сякаш стоях пред затворена врата. Не заключена. Тя спеше зад затворената врата. Не усещаше болка и това беше добре.
Почувствах Боби. Сякаш бях застанал до лагерен огън. Или прекъснат проводник с високо напрежение. Фокусирах се върху нишката на живота на Сю. Готвех се да я защитя от онова, което Боби възнамеряваше да прави. Нямах физическата сила да се бия с него, но ще бдя над живота й като самия Цербер пред портите на Ада.
Дочух нерадостния смях на Боби.
— Само ти можеш да прецакаш нещата толкова зле, Джодоне. — Говореше тихо, но знаеше, че го чувам. Въздъхна и продължи: — Да се обвържеш с човек. Фиона ще ме наложи здравата с камшика. Не бива да го правя. Господи! Изобщо не е редно да се намесвам. Хубаво е да разбереш, че ми дължиш благодарност.