Цигареният дим дразнеше носа ми и кихнах. Посочи гърдите ми с пръст.
— А това е единственото, което ти спасява кожата в този миг!
Извади от устата си цигарата, която току-що беше запалил, хвърли я на земята и завъртя крак да я смачка в прахта.
— Да се обвържеш с човек!
Миришеше едновременно на нажежен метал от раздразнение и на плесен от изумление.
— Ще трябва да уведомя водача на глутницата ти за това неблагоразумие! — Скръсти ръце върху широките си гърди. — Към коя глутница се водиш?
Сбърчих чело и същевременно усетих натиск в гърдите. Карл започваше работа. Сигурно използваше разделител за ребрата. Усещането бе много странно. Без болка, просто странно.
— Нямам представа за какво говориш.
Махна изнервено с ръка.
— Добре де, добре. Може пък тук да нямате официална структура. С кого ловуваш?
Завъртя ръка, когато продължих да изразявам недоумение.
— По време на пълнолуние, нали разбираш? — Гледаше ме очаквателно, но не знаех какво да кажа. Свих рамене.
— С никого.
Изражението му отново изрази стъписване.
— Май наистина с никого, а?
— С никого.
Лицето му се промени — показваше едновременно подозрителност и напрежение. На няколко пъти облиза устни.
— Ако ти кажа, че съм Следотърсач, какво ще отговориш?
— Кой или какво е Следотърсач?
Затвори очи и отпусна глава.
— Мамка му! Поне ми кажи, че си член на семейството.
— Знаеш, че съм. Израснах в дома на Патроне.
Изхили се нервно, но главата му остана отпусната.
Вдигна ръка и покри очите си.
— Ох, това никак не е на добре!
Вече не беше ядосан — бе разтревожен.
Размаха пръст във въздуха, докато размишляваше и си мърмореше нещо. Продължавах да съм объркан, защото все още бях на двете места едновременно. И без това ми бе трудно да следя разговора, понеже трябваше да бъда в хангара при Сю. Разбирах, че не мога да направя нищо, но изпитвах нужда да съм близо до нея. Сякаш не беше редно да не съм там. Пресегнах се и плахо докоснах менталната връзка. Усетих топлотата и обичта й.
Обич. Не бях мислил, че е нещо, от което се нуждая. Абсолютно приемане и топлина. Ето какво ме завладяваше, когато я докоснех. Дори и това, че бях допуснал Лео да я пипне, да я нарани — дори това бе прието като част от цената да бъде с мен. Толкова неочаквано. Толкова изумително.
Боби размахваше ръка пред лицето ми. Дойдох на себе си:
— Извинявай. На мен ли говореше?
Завъртя очи.
— Явно не. Добре де, приемам, че не си изцяло тук, а и при женската си. Но се опитай да останеш при мен. Трябва да ти задам няколко въпроса.
Усетих, че изпъвам гръб. Не си падам по споделянето на информация.
— Питай.
Схвана намека ми.
— Имам право да питам.
Изглеждаше уверен. Не виждах измама в погледа му. За първи път започнах да долавям откъм него известно отчаяние заедно с лекия мирис на кафе, породен от гнева.
— Добре. Бих те посъветвал да повярваш на думите ми. А сега накарай мен да повярвам в твоите. И докато още сме на миризми, защо аз не мога да те подуша? Долавям някакви чувства, но нищо повече. Какво си?
Въпросът ми го накара да се намръщи.
— Хм! Май започва да ми пречи.
С пръстите на едната си ръка разтвори долния клепач. Наведе леко глава и с другата извади контактна леща. Когато отново ме погледна, очите ми се разшириха от удивление. Дясното му око бе тъмнокафяво с черна зеница. Съвсем нормално за мъж от африкански произход. Ала другото… бе златисточервено. Не само ирисът. Това бих понесъл. Но цялото око, дори там, където трябваше да има бяло, бе в златисточервен цвят. Зеницата представляваше малка черна вертикална ивица. Примигна. Преди не бях го забелязвал. Клепачите му потрепнаха нагоре! Долният покри окото, не горният.
По навик облиза устни, но сега движението ми се стори непривично, чуждо. Какво беше той?
Изведнъж се сетих, че бях забелязал бързото движение на езика, докато се бе навел над Сю.
— Змия? — попитах го малко уплашено. — Има ли и други видове… създания?
Лъвове, тигри, мечки. Олеле!
Отвърна ми с лека усмивка.
— Май наистина си новак, а?
Отворих уста да отговоря, но не можах да изрека и дума. Опитах отново:
— Очевидно.
Стори ми се внезапно развеселен.