Агентите на Следотърсачите се ползват с пълна свобода, докато наблюдават и вземат мерки, но е забранено да се ангажират. Това, че ни помогна срещу Лео и бе убил Джери, докато душеше Сю, щеше да създаде неприятности на Боби. Беше ми го споменал в хангара, но тогава не го разбрах. Думите, че ще го набият с камшика, си бяха съвсем реални. Ох!
Боби се надява да представи смекчаващи вината обстоятелства. Ако бе приключил по-бързо с Лео, него нямаше да го има и нямаше да отвлече Сю. Но несправянето с работата едва ли щеше да спечели нечии симпатии.
Преминавах интензивен курс по правилата през последните два дни, докато чакахме. Убива времето. Опитвам се да убедя сам себе си. Но добрата страна е, че курсът е завладяващ.
Освен това вземах уроци по биология. От Боби узнах, че откакто съм се превърнал в Сази, биологичният ми часовник съвсем е забавил ход. Живеем десетки години повече от хората. Някои Сази са живели векове наред, макар да се случва рядко.
Вече не се нуждаех от лекар. Алфа могат да изцерят практически всичко. Аз не притежавам толкова сила, но вероятно вече нямам нужда от медицинска осигуровка. И без това никога не съм харесвал Здравната каса. За сериозни рани, получени от някой, който не е Алфа, Сази си имат „лечители“, прилагащи магия, за да помогнат — както беше направил Боби.
Когато се свестих в самолета, часове след като Джери се беше опитал да Ни убие, бях напълно здрав, но не можех да почувствам Сю. Опитах се. Разтворих всички врати, свързах всички съединения, които успях, но нищо не стана. Тялото й е живо. Знам това. Сега е част от мен. Долавям всеки дъх, всеки удар на сърцето. Но частта, която е Сю, тази неопределена искрица съзнание, липсва.
Оставих Боби да ловува и се върнах в колибата. Разсмях се, когато я видях за първи път. Да наречеш сградата „колиба“, е все едно да наречеш „Тадж Махал“ вила. Близо хиляда квадрата само на първия етаж. На горния е същото.
Бети и Джон бяха потънали в сериозен разговор на кухненската маса. Тъмнорусата коса на Бети бе прибрана на кок на тила й. Носеше бяла памучна фланелка и шорти, силно опънати по едрите й бедра. Бети казва, че е сив вълк като мен, и знам, че е така, защото мирише на вълк. Но не ме плаши. Трудно мога да обясня. Тя е втората най-влиятелна женска в колорадската глутница, но не мирише агресивно. Мирише на уравновесеност и топлота. Успокояващо присъствие. Като Джон. Трудно ми беше да си я представя как тича из гората и разкъсва някоя сърна.
Подминах ги. Бети ме наблюдаваше с крайчеца на окото си. Усетих я. Доста ме наблюдава. Беше се опитала да ме заговори, да започне някаква терапия, но аз я избягвах. Какво има да се говори? Ако Сю прескочи трапа, животът е хубав. Ако умре, ще я последвам. Няма какво толкова да се добави.
Добро утро, красавице!, прошепнах в съзнанието на Сю. Лежеше върху легло с лъскава месингова табла. Тапетите в стаята бяха на бамбукови шарки. Наситен с мирис на море ветрец разлюля завесите на френския прозорец и накара перките на вентилатора над главата ми да се завъртят. Шумоленето на вентилатора и на дантелата бяха единствените звуци в просторната гореща и влажна стая. Вътре бе съвсем малко по-хладно, отколкото навън. Мразя жегата и тишината е една приятна промяна.
И Бети, и Джон ми бяха казали, че изпадналият в кома човек може да чува. Разбира, но не може да отговори.
Опитах се да разбера от Карл какво би могло да я извади от това състояние — в края на краищата той е хуманен лекар. Само изпръхтя и отвърна със силно раздразнение: „Защо питаш мен? Изобщо не разбирам какво става. Иди питай змията или вълка в другата стая.“ Отпи здрава глътка от почти празната бутилка ром.
Добре тогава.
Тиковите дъски изскърцаха под тежестта ми, докато вървях към леглото. Предпазливо седнах на ръба. Сю още не изглежда много добре, но как иначе — след операцията и задушаването. Гледах я как спи. Продължавах да убеждавам себе си, че наистина спи. Отместих кичур коса от бледото, безмълвно лице. Някой бе скръстил ръцете й върху стомаха. Единствено лекото повдигане на гърдите й и едва доловимият цвят на бузите й ми напомняха, че още е жива. Докоснах ръката й, взех я и лекичко я стиснах. Не усетих искриците от допира. Миризмата й беше безлична, като стерилна почва без полъха на вятър. Това най-много ме безпокоеше.
— Как се чувстваш днес? — беше странно да й говоря по този начин.
Предпочитам да върша нещо — да ритам стената, да крещя, да удрям. Всичко друго, но не и чакането. Ако се хвърля от някоя скала, поне ще почувствам нещо. Но не смея да се самонараня. Тя е толкова уязвима.