Присвих очи. Лео напълно си заслужаваше това, което получи. Моята поява бе горе-долу по същото време. Всички в стаята бяха вперили очи в екрана, включително и аз.
— Сега я влачи към малка метална постройка. Никой от мъжете не се намесва. Товарят самолета. Дейвид, мобилният ти телефон у теб ли е? Трябва да съобщим на полицията!
Точно тогава се появих във вълчия си вид. За малко да съборя оператора. Опа! Преди съм се виждал само веднъж на видеото, което бе направила Бабс. Козината ми е основно сива с бяло петно на носа, черно-бяла шия и опашка. Съвсем обикновени белези. Трябва да съм профучал покрай снимачния екип, без дори да ги забележа. Естествено — бях малко угрижен.
— Какво беше това? — попита Дейвид.
— Прилича на куче. Тича право към мъжа, който държи жената.
— Добре! Браво, кученце! Нахвърля се направо върху лошия! Леле! Това сигурно боли! Дали не е полицейско куче?
Линда и Бабс в хор повтаряха похвалите.
— Сигурно — съгласи се Синди, която се бе отказала от коментара. — Доста е голямо. Ооо! Погледни! Появи се още едно куче!
— Куче ли?
Гледах се отстрани как се бия. Усещах, че с тялото си реагирам на собствените си движения на видеото, и вниманието ми се раздвои между образите в съзнанието ми и тези на екрана.
Биеш се чудесно, помислих си аз.
Чакай малко. Откога си говоря в трето лице? Погледнах рязко към леглото на Сю, която не помръдваше.
Сю?, повиках я мислено. Никакъв отговор.
— Давай, момче — измърмори Дейвид и върна вниманието ми към екрана. Фиксира изображението върху кучешкия бой. — Дай му да се разбере на лошото куче.
Изглежда, бяха решили, че Лео е лошото куче. Много проницателно от тяхна страна.
— Я виж! — гласът на Синди бе натежал от ужас. — Застреляха жената! Мъжът с пясъчнорусата коса. — О, господи!
Времето спря. Очите ми се разшириха. В ушите ми се разнесе звън. За втори път видях как куршумът я завъртя.
За втори път гледах как рухва на земята. Разтреперих се.
— Право в сърцето! — възкликна уплашено Дейвид. — Едва ли ще оцелее.
— Успя ли да хванеш това? — Русата коса на Синди вече се виждаше в ъгъла на кадъра. — Черният мъж уби второто куче! Сега стрелят по него. Застреля русокосия мъж с пистолет! Рани го с куршум. Мили боже! Това е истинска касапница!
— Виж кучето — Дейвид отмести камерата към мен и Сю. Знаеше откъде му идва хлябът. — Приближава се към момичето. Сигурно й е домашен любимец. И двамата са зле ранени.
Пауза.
— Син, това никога няма да излезе в ефир.
Когато стрелбата престана, бе останал единствено Боби. Внезапно се извърна и погледна право в камерата.
— Олеле! — каза Дейвид и свали камерата.
Кадърът се завъртя встрани и повечето глави в стаята несъзнателно повториха движението. Инстинкт.
— Забелязаха ни! Бягай, Синди. Ще скрия камерата. Можем да се върнем за…
Картината изчезна. Настъпи пауза. Запитах се какво ли е сторил Боби на екипа. Мога да попитам, но не ме интересува особено.
Предаването се върна към новинарското студио. Отново говореше Ерин:
— Това бе местопроизшествието по-рано днес. Полицията пристигна на местопрестъплението по анонимен сигнал. Вероятно същият източник е върнал камерата. Полицията не бе в състояние да открие никакви тела. Черният микробус и самолетът са изчезнали. Въпреки това Канал седем успя да установи самоличността на някои от участниците.
Екранът зад бюрото й проблесна и показа вестникарска снимка на Сю, когато бе спечелила от лотарията. Усмихнах се на развълнуваното й изражение, но после отново погледнах неподвижното й тяло. Тъгата ме завладя и усмивката ми се стопи.
Екранът се раздели на две части и показа близък план от видеоматериал.
— Жената, навярно убита по време на отвличането, е Сюзън Куентин. Показвали сме ви госпожа Куентин, след като спечели джакпота от двеста шейсет и осем милиона долара от лотарията миналата година. Не открихме семейството й за коментар, но научихме, че сестрата на госпожа Куентин, Бекки Майерс, е съобщила за отвличането й от паркинга на Саутсайд Мол по-рано днес.
Последва друга снимка. Лео. Снимката бе полицейска. Профил, анфас, с номер върху гърдите.