— Тони? — дочух неуверен глас откъм леглото. В същия миг в съзнанието ми избухна експлозия от цветове. Залези посред бял ден.
Сърцето ми спря. Мигновено се извърнах. Нямах думи. Сю бе седнала с леко разстроено изражение. Но очите й бяха отворени. Бледото й лице пламтеше. Усмихна ми се и усетих, че погледът ми светна.
Оставих Бети. Надявах се, че няма да ме нападне. С две крачки се озовах до леглото и стиснах Сю в прегръдките си. Притиснах я до себе си. Болезнен стон ми подсказа, че сигурно съм я притиснал по-силно от необходимото. Разхлабих прегръдката си и нагласих възглавниците зад гърба й да остане в седнало положение.
Изминаха дълги минути. Само я гледах. Не можех да изтрия усмивката си. Когато най-после се обърнах към групата, по лицето на Линда се търкаляха сълзи на щастие. Бети стоеше встрани. Ръката й стърчеше под странен ъгъл. Плътта на шията й избутваше парчето стъкло навън. Когато почти бе излязло, тя се пресегна и го извади. Не издаде болката си. Беше по-силна, отколкото бях преценил. Бях я подценил.
— Виж — обърнах се смутено към Бети, — ужасно съжалявам. Не разбрах, че…
Прекъсна ме с движение на здравата си ръка.
— Бях забравила за връзката ви. Ти не си Алфа и не вярвам, че можеш да ме нараниш. — Погледна ръката си с гримаса. — Грешката е моя.
Карл присви кървясалите си очи и се втренчи в Бети. Имаше ранен, а той все пак беше лекар — или почти. Гласът му бе дрезгав и заваляше думите:
— Струва ми се, че тази ръка е… хм, извадена от рамото.
Тя кимна сериозно.
— Не бих отказала помощ.
Не вярвам, че в действителност разчита на каквато и да било помощ и определено не от него. Но навярно Карл имаше нужда от това, за да се вкопчи в нещо. Много добър психиатър е тази Бети. Оттеглиха се в съседната стая, където Карл държеше чантата с инструментите си.
Сю отново ми се усмихна и после се разсмя.
— Как ли ще се изненадат, когато разберат, че съм оставила всичко на гъските?
Намръщих се, защото не проумях за какво става дума. Трябваше ми малко време да се досетя, че тя говори за последното, което си спомня — погребението си по телевизията.
— Оставила си цялото си състояние на гъските?
— По-точно на Министерството на околната среда. Искам да съборят къщата и да превърнат терена в резерват. Ходих при адвоката точно преди да обядвам със сестра си. Промених завещанието си и ги изключих от него.
Линда избухна в смях. По лицето й рукнаха сълзи и не бе в състояние да говори.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Сю.
— Ох, господи! — възкликна задъхано Линда. — Бяха толкова сърдити на службата, защото адвокатът не искаше да им каже какво пише в завещанието ти. Заяви, че докато смъртта не бъде обявена официално, не може да разкрие съдържанието му. Но сестра ти беше абсолютно сигурна, че не си го променила, защото си й казала, че имаш намерение, а не че си го направила.
Сю изглеждаше огорчена.
— Толкова се бе разстроила само от мисълта за това, че се почувствах виновна. Поколебах се. Всъщност реших да се върна при адвоката и да го скъсам. Но нямах възможност да го направя. Вини ме сграбчи точно на излизане от ресторанта.
— По време на службата планираха какво ще направят. Бекки ще си построи луксозна къща, а майка ти ще пътува. Решили са да вземат колкото може по-голям кредит срещу бъдещото си богатство. — Изсмя се високо. — А пък то отива при гъските! О, Сю! Направо велико. Чакаш цели седем години и накрая гъските получават ново езерце! — Линда се смя, докато не й остана повече дъх.
Настроението на Сю се промени. Замириса на тъга и гняв. Гласът й се плъзна през съзнанието ми. Те действително пет пари не дават за мен. Не ме обичат. Винаги съм го знаела, но някаква частица в мен като че ли не иска да повярва. Притиснах я до себе си.
Тя вдигна глава, все още уютно сгушена на рамото ми.
— Тони? А сега какво? Не желая повече да ги виждам, никога. Но къде ще отидем?
— Какво чувам? Да не би островът да не ти харесва? Кой говореше за екзотика?
— Но не и вечна — отвърна тя тихо. — Къде ще живеем?
Погледнах я уверено.
— Не знам, мила. Но все ще намерим нещо.