Боби се отблъсна от стената. Върху голия му торс проблясваха капчици пот. Беше обул избелели джинсови шорти. Сигурно в чест на Сю. Боби е необичайно пристрастен към голотата. Или пък аз съм необичайно пристрастен към дрехите. Казва, че ще го преодолея.
— Следотърсачите ще ви намерят място, Сю. Тони трябва да е в глутница, да бъде с други вълци. Ще е нужно известно време, но имаме глутници в Боулдър, Минеаполис и в Чикаго. Също и в Енкъридж и Украйна, но там климатът е студен. Едва ли ще ти хареса — въздъхна многозначително. — Ще направя каквото е по силите ми, но може да се наложи да останете известно време тук, докато уредим положението. Процесът е бавен.
Да останем още? В тази жега? Вътре е добре, но отвън е… ясно какво — джунгла. Господи, какво не бих дал за внезапна снежна буря. Добре де. Няма защо да мрънкам, щом ръката на Сю здраво е стиснала моята и през тялото ми пробягват електрически искри.
Бети и Карл отново се появиха. Карл изглеждаше малко по-добре. Навярно Бети все пак ще успее да му помогне. Тя носеше две бели кутии — една голяма и една малка. Приближи се до леглото и ми подаде по-малката. Голямата кутия грижливо положи в краката на Сю.
— Какво е това? — попитах.
Сви рамене. Очите й блестяха от любопитство.
— Помолиха ме да ви ги дам веднага щом Сю се събуди.
Боби се намръщи. Гримасата му беше отражение на моята. Но поне от кутиите не се чуваше тиктакане. Нямаше и никаква миризма.
Отворих първо моята. Вътре в обикновената кутия за ризи имаше фина бяла хартия. Разгърнах я и намерих купчина официални документи. Разгледах ги, без да ги извадя.
Леле! Наистина впечатляващо.
— Явно понятията ни за „бавно“ доста се различават — обърнах се към Боби. В гласа ми прозвуча неприкрито изумление. — Добре, признавам си. Впечатлен съм. — Поклатих глава. — Няма защо да се фукаш.
Приближи се намръщен.
— Не разбирам.
Подадох му документите. Имаше шофьорска книжка с употребяван вид. Срокът й изтичаше следващия март. Беше от Илинойс и бе издадена на истинското ми име: Дж. Антъни Джамброко младши. Джодоне е фамилията на татко. Приех го след смъртта на мама. Татко направи фалшив акт за раждане и всичко останало. Истинското ми име е безопасно, защото никога не съм го използвал.
Имаше съответстващ акт за раждане. Заверено копие от истинския. Бърза работа. От устата ми се изтръгна леко възклицание при вида на книжката и акта на Сю — моля за извинение, на Джесика Сюзън Джамброко. Поради състоянието на книжката съм готов да се обзаложа, че някъде съществува пълна документация, отговаряща на имената. Майсторите по изготвяне на самоличност се гордеят с работата си. Размерът и формата на последния документ ме притесни.
Боби ги разгледа всичките. Стъписа се. Присмях му се.
— Май отивам в Чикаго, а?
Колко мило от негова страна да реши вместо мен. Даже прекрасно. Беше ми разказвал за различните глутници и водачите им.
Лукас Сантяго е Алфата на глутницата Боулдър. Силен, горд и изключително благороден. Не. Няма да се впиша там.
Минеаполис се оглавява от Джоузеф Айзъксън, трудолюбив норвежец. Е, можеше и да стане.
Но Чикаго — Чикаго се управлява от Николай Молотов. На шега бях попитал Боби дали се отличава с „експлозивен характер“. Реших, че е смешно. Боби не мислеше така.
— На твое място не бих го казал в негово присъствие — рече той тържествено.
— Виж, просто се пошегувах. Нали знаеш за коктейл „Молотов“? — Сръгах го в ребрата.
— Схванах шегата, Тони. Не съм толкова тъп. Но ти не разбираш. Става дума за същия човек. Живее още от времето на цар Николай. Той е руската мафия и управлява Чикаго с железен юмрук. Не е много приятен човек.
А, това било. Моят свят. Нямах възражения.
Миризмата на Боби издаваше объркване. Продължи да клати глава, докато оглеждаше всеки документ. Обръщаше ги, проучваше ги, изследваше ги срещу приглушената светлина на прозореца. Подаде ми ги с действително ядосано изражение.
— Кой, по дяволите, има ваши снимки и с какво се занимава?
Със Сю се спогледахме изненадано.
— Не си ли ги направил ти?
Отиде до леглото и се опита да грабне кутията.
— Не! По дяволите, дори не познавам някой с толкова власт да го направи. Имаше ли визитка? Каквото и да било?
Свих рамене. Не бях проверил. Позволих му да вземе кутията. Извади хартията и леко я изтръска. Едно листче кацна върху завивките. Сю го взе. Хартията бе плътна и луксозна. Почеркът беше мъжки. Прочете го на глас: „Уредил съм да живееш в Чикаго. Николай ще се отнася добре с теб или ще отговаря пред мен. Платил съм вноската ти. Не му позволявай да ти каже друго.“ Сю лекичко се засмя.