Взех си бирата и се обърнах към нея:
— Проследиха ли те, или сценката се дължи на чиста случайност?
Чувството за самосъхранение и професионалната гордост ме заставиха да попитам. Не бях забелязал опашка, а тя вече бе доказала, че никак не я бива да лъже.
— Не мисля, че са ме проследили — в тона й прозвуча безпокойство и я обгърна гъста мъгла. — Стараех се да внимавам. Знам каква е колата й, освен ако не я е взела под наем, както направих аз! — Започна да обикаля в кръг. — Идеята беше тъпа! Тъпа, тъпа, тъпа! Трябваше да съм наясно, че няма да имам дори миг покой. Сигурен ли си, че не можеш да ме убиеш веднага? — Бузите й бяха поруменели от притеснение, а гласът — натежал от отчаяние.
Засмях се с горчивина.
— Тук? След тази сцена? Сигурно ме будалкаш.
Изглеждаше огорчена, нормално. Прикритието й остана в историята. Единственото, на което можех да се надявам при тази ситуация, бе учтиво, смутено мълчание в клюкарските вестници. Много се радвам, че имам достатъчно добри взаимоотношения с Макс и той не повика ченгетата. Един детектив по убийствата ми се беше наточил. Щеше да се зарадва да ме прибере, макар и по обвинение в „нарушаване на обществения ред“.
Време бе да сменя темата.
— Помолих да ми изпратят „Морган“ и диетична кола. Налей си. Май имаш нужда от едно питие.
Погледът й се отклони към бара, после пак се върна към мен, вече просветнал.
— Много мило от твоя страна. — Миришеше на изненада. Шокиращ, но топъл мирис. Топлина?
— Не бъди толкова шокирана — казах укорително. — Мога да бъда мил.
Отново се изчерви. Явно й оказвах такова въздействие.
— Исках да кажа… — заекна тя. — С твоята професия… — спря се и прехапа устни, сякаш не знаеше как да довърши изречението, без да ме обиди.
Пуснах го покрай ушите си. Не беше достатъчно важно, за да го правя на въпрос. Наруших тишината.
— Не се безпокой. Вземай питието и сядай.
Запъти се към бара малко по-бързо, отколкото беше нужно. Смеси рома и колата в една от халбите. Доста голяма чаша за такъв вид питие. Седна на канапето, но не се чувстваше удобно. Въртеше се нервно на мястото си, тялото й бе напрегнато. Не смееше да ме погледне.
— Защо избра смъртта? — попитах, извърнах се и се отдалечих. После потънах в прекалено мекия кожен фотьойл.
Не изглеждаше изненадана от директния ми въпрос.
— Може ли да се поразхвърлям? Ще отнеме известно време.
Махнах с ръка към празния фотьойл и отпих голяма глътка бира.
Свали перуката и няколко пъти разтърси косата си, за да се поразхлади. Косата й меко блестеше на светлината. Почеса се. Удавих съчувствената си усмивка в бирата. Знам как сърби главата под перуките.
Разкопча сакото и го свали. Отдолу носеше бяла копринена блузка без ръкави. Звънтенето идваше от малка сребърна гривна — амулет, от която висяха звънчета и зайчета. Потиснах смеха си и плъзнах поглед по нея. Под мишниците й се бяха образували малки кръгове от потта. Хладният въздух от климатика повя върху голата й кожа и я накара да настръхне. Автоматично вдигнах очи. Да, бе почувствала студа и там. Протегна се и изпъна гръб назад, като втвърдените зърна на гърдите й изпъкнаха под тънката коприна. Определено изкусителна. Рязко спря и шокирано ме зяпна, сякаш бе усетила какво си мисля. Миризмата й издаваше смущение, но и лека възбуда. Мускус с много приятен нюанс.
Точно тогава климатикът изключи и във възцарилата се тишина можах да чуя биенето на сърцето й. Тя извърна поглед.
Седна и леко се прегърби, сякаш за да прикрие тялото си. Изглеждаше като издялана от камък. Питие в едната ръка, плътно притиснати един в друг крака, кръстосани в глезените. Поглед, насочен навсякъде другаде, но не и към мен. Професорът ми по психология в университета би казал, че езикът на тялото й говори за „затваряне“. Бих добавил, че затварянето е херметическо.
Поклатих глава и се усмихнах.
— Отпусни се, моля те! Няма да те ухапя — спрях и отново си позволих добре да я огледам. — Освен ако ти не поискаш, разбира се.
Погледна ме и видя глада в погледа ми. Усетих как пулсът й се учестява и носът ми долови по-наситена мускусна миризма с нюанси на лютиво-сладка супа. Отново се изчерви и извърна очи. Да, определено проявява интерес, но е плаха. Това е добре за мен. Ако не се окажеше пълна развалина, можеше да се позабавляваме. Но не исках аз да бъда този, който ще я съсипе.