— Защо трябваше да го правиш?
Отпи голяма глътка от питието си и се опита да отговори. Нов прилив на чувства — смесваха се прекипяло кафе, вряща вода, гняв, горчивина и гъстата мъгла на скръбта. Почти се задъхах. Отново подуших бирата си.
— Защото, макар да беше идиот, служителите му не бяха виновни, че графикът им се прецаква, нито пък бяха виновни клиентите, които очакваха заведението да бъде отворено, дори когато шефа го няма. Чувствах се задължена към тях, не към него.
— Но винаги, когато си го правила, си му спасявала задника от изритване. Заслужавал е да бъде уволнен, щом не си е вършил работата.
Въздъхна, сякаш не й казвах нищо ново.
— Но тогава щях да се чувствам виновна заради жена му. Тя е в инвалидна количка и зависи от заплатата му. Кой друг би дал работа на такъв кретен?
Захилих се.
— Не си се родила без гръбнак, мила. Родила си се със свръхдоза вина. Но не е нещо, за което си заслужава да се умре. Можеш да го промениш.
Подскочи при нежното обръщение и продължи неуверено:
— Нямаше да е толкова зле, ако беше единственият проблем. Накрая напуснах, това е моят начин да разрешавам положението без конфронтации. Не обичам сблъсъците. Затова казвам, че съм безгръбначна. Което пак ме връща към семейството ми и по-специално към майка ми — замълча и се втренчи в мен, сякаш очакваше, че искам да се измъкна от разговора. Но не — тъкмо бе започнало да ми става интересно.
Вдигнах вежди да я насърча да продължи.
— Аз съм болногледачка и придружителка на майка ми.
Познавах такива хора. Кофти живот. Да гледаш как родителят ти се вдетинява и става все по-неспособен да се грижи за себе си.
— Лоша работа. Тежко болна ли е?
Още една порция прекипяло кафе.
— Някой ден може и да бъде — каза тя делово и очите й се присвиха от ярост. Носеше се наситен аромат на врящо кафе. — Но не и сега. В момента съм болногледачка на един съвършено здрав манипулатор.
Изненадата ми трябва да е проличала, защото се усмихна с горчивина и продължи:
— О, добре си е тя. Даже много добре. Останалите от семейството мислят, че се нуждае от денонощни грижи. Разбираш истината едва като живееш непрекъснато с нея. Проблемът е, че не мога да накарам никой друг да повярва. А и не мога да се отърва от нея. Всеки миг от деня ми й принадлежи. Изисква присъствието ми всеки миг от деня.
Свърши питието на три глътки и решително се отправи към бара да си налее.
— Преди две години се премести при мен. Точно тогава истински вярвах, както и всички останали, че здравето й бързо се влошава. Приличаше на смъртник. Отслабна много и почти нищо не можеше да запомни. Естествено, понеже съм най-малката, нямам съпруг и деца, затова беше решено мама да дойде да живее при мен. Никой не поиска мнението ми. Беше решено, — гласът й трепереше от разочарование. — Винаги са решавали всичко вместо мен… — Тя прекъсна. — Но сигурно не ти е приятно да ти хленча.
Отпи голяма глътка от новото питие. Щеше да направи главата, ако не намалеше темпото. Но може пък това да беше целта.
Както и да е, подех разговора:
— Искам да чуя всичко, което искаш да ми кажеш. С хленч или без хленч.
Погледна ме изненадано. Сякаш се съмняваше, че дори и за пари не бих искал да я изслушам. Всъщност, след като й върнах половината от вноската, бях воден единствено от любопитство.
Питието започваше да й оказва въздействие. Седна на фотьойла и залюля крака, за да изхлузи обувките си. Грабна възглавницата от другия край и я напъха зад гърба си. Трябваше да извърне глава, за да ме вижда. Почувствах се като психиатър, разположил се на своя стол, докато пациентката се изтяга на кушетката.
Измина известно време, преди отново да заговори. Мислеше. Преценяваше откъде да започне.
— Когато мама се премести при мен, бях като останалите членове на семейството. Вярвах, че е започнала да оглупява. Първото, което направи, е да не издържи очния преглед и й отнеха шофьорската книжка. На всички им беше жал за нея. Съжаляваха я, че е загубила свободата и независимостта си. Редувахме се да я караме по лекари, до магазина и на други места.
Кимнах. Много е гадно да нямаш кола.
— Тогава лека-полека останалите от семейството станаха много заети. Все още ми бе жал за нея и наистина разполагах с повече време от другите. Така че, предполагам, трябва да е имало някакъв смисъл, когато взеха решение да се премести при мен. Просто един ден се озова на прага ми. Сестра ми я беше докарала. Продадоха къщата й и нямаше къде да живее. Сега разбираш ли какво имам предвид, като говоря за поставени ситуации? — потърси съгласието ми с поглед.