Заведението е старо. Не елегантно старо, просто старо. Тъмно дърво покрива подовете и стените и огражда бара, чийто плот е от истински мрамор. По всяка повърхност лепне миризма на стара пот и застоял цигарен дим. Прозорците са мътни от никотиновата мъгла. Джоко не мие прозорци.
Свърших с бавното броене. Вдигнах ръка, за да привлека вниманието й. Запъти се към мен, стиснала чантичката си с две ръце, сякаш някой щеше да й я открадне. Ушите ми доловиха приятен звън. Някакво бижу. Щом стигна до сепарето, тя ме погледна изненадано. Явно не бях това, което е очаквала.
Не нося пиратска превръзка през окото, нито пък имам черни мустаци. Дори всичките ми зъби са си мои. Изглеждам съвсем обикновен. Черна коса, пусната до врата, синьо-зелени очи с цвета на оръжейна стомана и телосложение, което показва, че спортувам, но не прекалявам. Бях облечен в памучна синя делова риза, чиито дълги ръкави бях навил, сиви панталони и черни обувки, които биха изглеждали официални, ако ги бях лъснал. Сакото, което бе в тон с панталоните, бе сгънато на пейката до мен. Изглеждах така, все едно можех да бъда или адвокат, или писател, или механик. Не приличам на човек, който ще те застреля, преди още да те е погледнал. Това е идеята. Удостоих я с най-добрия си поглед на наемник — студен, безразличен. Не исках да си помисли, че съм просто някой, който й се сваля. Тя притеснено извърна очи.
Мирисът й ме отнесе. След промяната долавям много повече миризми. Хубава дума — „промяна“. Мирисът й бе по-силен, отколкото бе редно да бъде, но не бе на парфюм. Беше си просто неин. Жената миришеше на нещо сладко и на мускус, с някакъв остър нюанс. От Бабс бях научил, че това означава страх. Страхът ми напомня, макар Бабс да казва, че съм побъркан, на лютиво-кисела супа. Всяко чувство си има специфичен аромат. А лъжите! Когато някой лъже, мирише на черен пипер. Нямам нищо против. Помага ми, докато разговарям с клиентите си.
Повечето миризми са слаби и не особено доловими. Издигат се от кожата на човека като призрачно присъствие и се разтварят в невидим полъх на въздуха. Трябва да се съсредоточа, за да усетя истинския мирис на някой човек.
Клиентката ми се плъзна на срещуположната страна на сепарето. Не се изправих. Не го очакваше от мен. Хубаво. Седна с гръб към помещението. Още един добър знак, че не е ченге. Ченгетата, както и мошениците, винаги осигуряват стена зад гърба си. Никой не може да те нападне отзад или да насочи собствения ти пистолет срещу теб.
— Хм — започна тя, докато аз само я зяпах, без да кажа нищо. — Вие ли сте Боб?
Кимнах, но не промълвих и дума. Тя се притесни, а на мен ми беше забавно. Беше й трудно да ме гледа в лицето, докато се взирам право в очите й.
— Надявам се, че ще бъдете в състояние да ми помогнете — опита тя отново.
Нямаше нужда от коментар, пък и се въздържах да го направя.
Носът започна да ме щипе. Клиентката миришеше на кръв, като плячка. Но това важи за повечето хора. Особено когато пълнолунието наближава. Преди никога не съм се замислял особено за фазите на Луната. Сега планирам живота си според тях.
Преди хората не миришеха като храна. Понякога побеснявам от това. Но в случая нямах избор. Един удар тръгна зле. Жената, която дебнех, ме нападна. Не бях подготвен за същество, което притежава свръхчовешка бързина и сила. Тя почти ми прегриза гърлото и ме остави полужив. Трябвало е да умра. Тя ми го каза по-късно. Сигурно съм прекален инат, за да умра толкова внезапно.
Пороят от емоции от страна на клиентката заля обонянието ми. Можех да се оправя със страха и кръвта. Бях свикнал с тях. Не се срещам с клиенти, преди да съм вечерял с огромна сурова пържола. Но тази жена миришеше на зной и секс. Зной, не слънце — зной и нещо, което не можех да определя, но ми напомняше за гора. Топлина, роса, сладко, солено. Беше безопасна, отпускаща миризма и не приличаше на нищо, което бях срещал досега. Беше миризма, която ми се искаше да попия в порите си. Да я вдишам, да се търкалям в нея. Трябваше да примигна и да кихна, за да прочистя сетивата си. После отново безмълвно се втренчих в нея.
Тя не можеше да срещне погледа ми, но продължи да оглежда помещението. Пръстите и нервно барабаняха по масата, после върху коленете, отново се върнаха на масата, докато хапеше устни, сякаш търсеше какво да каже или да направи. Лютиво-сладкият мирис на страх, нагорещеният метал на отчаянието ме завладяха, все едно че аз самият ги изпитвах. Бе нещо ново. Мускулите ми се напрегнаха против волята ми. Внезапно тя престана да се суети, пое си дълбоко дъх и погледна право в мен.