Отново долових мириса — влажен, мъглив, но не и тъжен. Не съвсем.
— Прав си. Не са били длъжни да го правят. Съжалявам за това, което казах. Затова ли се занимаваш с тази професия?
Свих рамене.
— Това умея да правя. С това съм израснал. Като момчетата в Апалачите, които не знаят, че не е редно да спят със сестрите си, докато не напуснат затворения си свят и не разберат, че то се счита за извратено. Същото е с Фамилията. Нещата са такива, каквито са.
— Но — тя изглеждаше истински притеснена — как можеш да отнемеш човешки живот?
Усмихнах се студено.
— Въпрос на търсене и предлагане. Ако не се търсеха убийци, нямаше да се предлагат услугите им. Не желая злото никому, но при другите хора не е така. Единственото, което правя, е да осъществявам лошите намерения на хората.
Размърда се на мястото си. Беше напрегната и излъчваше неодобрение. Не ми беше нужно да го подуша, за да се почувствам неудобно. Отклоних темата от себе си.
— Фамилията си има правила. — Тя ме изгледа невярващо. — Да, истина е. Да си виждала да застрелват дете от минаваща кола допреди две години? Или графити, изрисувани по пътните знаци?
Замисли се за момент и поклати глава.
— Май не съм.
— Точно така! — вдигнах пръст да подчертая думите си. — Нашият бизнес си беше вътрешен. Сраженията се водеха вътре в отделните фракции. Широката общественост почти не забелязваше присъствието ни. Новите банди не уважават нищо и никого. Преди, ако някой е бил убит, значи е имало причина. Сега е открит сезонът за малки деца и възрастни хора. Бандите са лешояди — нахвърлят се върху слабите. Върху всеки, когото могат да докопат. Ние позволявахме на слабите и невинните да остават невредими. Занимавахме се само с равни на нас. Фамилията беше тази, която държеше бандите под контрол. Те се страхуваха от нас и ни уважаваха. — Отново се приведох напред и я погледнах напрегнато. — Знам, че повечето хора искаха да ги изгонят от града. Но за добро или за зло, те бяха моите близки. Съжалявам, че са в затвора. Те са моето семейство. С тях съм дори когато грешат. И пак ще бъда с тях, когато излязат.
Кимна и го прие безпрекословно.
— Колко ми се иска да имам семейство, което да ме защитава. Искам да ме харесват, да ме обичат. Но не е така.
— О, съмнявам се! Сигурен съм, че те обичат.
— Не — възрази ми тя, — наистина не ме обичат! Изобщо не ме уважават. Не изпитват никакво съчувствие, никакво желание да разберат нещо за мен или моя живот. Не момееш да изпитваш любов към някого, ако изобщо не те интересува — произнесе го делово. — На тях не им пука. Цял живот ми говорят, че съм незначителна. Недостатъчно умна, недостатъчно талантлива, недостатъчно красива. Очевидно за тях нищо у мен не е достатъчно, за да ги накара да ме обичат. Единствената цел на съществуването ми е да ме използват за нещо.
В очите й пак проблеснаха сълзи. Изправи се и отиде до бара. Дори и без вълчите сетива можах да разбера колко засегната се чувства. Приготви си ново питие, без да обърне внимание на предишното. Наблюдавах я в огледалото, докато отпиваше юнашки. Не я съжалявах. Макар и съсипана, тя ме интригуваше. Внезапно заговори отново:
— Беше ми тежко, когато Робърт ме заряза. Но ми беше още по-тежко, че ме заряза заради Беки.
Тези думи ме накараха да вдигна вежди.
— Каза, че съжалява, но просто вече не го привличам. Напълно разбираемо — гласът й потрепери. Прозвуча напевна нотка, сякаш бе повтаряла многократно оправданията в опит да повярва. — Ако има избор, кой би ме предпочел пред нея? Аз съм съвсем невзрачна. Тя е жизнерадостна, забавна и изглежда страхотно. Но въпреки това ме боли, че повярва на лъжите на майка ми.
Не. Изправих се и застанах зад нея.
— Знам, че никой мъж не би изпитал страст към мен — пое си дълбоко дъх и потръпна. — Но всеки път, щом го видя, в редките случаи, когато не мога да го избягна, той се чувства толкова виновен, че трябва да ми го напомня. Извинява се, а после казва, че се надява да си останем приятели.
Вдигна чашата си точно когато се озовах зад нея. От толкова близко разстояние можах да доловя как се задъхва. Отново насочи чашата към устните си.
— Винаги съм се питала — ако бях по-хубава, щеше ли да избере да се ожени за мен? Сега съм богата. Мога да си направя пластична операция — извърна се и се озовахме толкова близо, че почти се докосвахме. По лицето й се четеше болка, чието място не беше там. Срещнах погледа й и тихичко казах: