От устните й се изплъзна въздишка на облекчение. Кимна.
— Тъкмо се бяхме нахранили и в началото на гората аз се заиграх с любимата си кукла. Казваше се Джесика. Странно, нали?
Леко вдигнах вежди в знак на съгласие. Винаги бях харесвал това име. Затова и го избрах за нея.
— Тя беше от онези кукли, на които могат да им се решат косите, знаеш ли ги?
Не ги знаех. Свих рамене и поклатих глава.
— Съжалявам, но куклите не са моя специалност.
— Добре де, тя беше такава — отвърна Сю твърдо. — Сестрите ми решиха да ме подразнят. Мисля, че бе замислено по този начин. Опитвам се да го запомня така. Взеха ми куклата и я хвърлиха в гората. Казаха ми, че мама страшно ще се ядоса, ако я загубя, и ще е по-добре да се опитам да я намеря. Бяха прави. Те нямаше да бъдат наказани, че са хвърлили куклата. Щях да загазя именно аз, че съм я загубила. Така ставаше в нашето семейство.
— Понякога децата са жестоки.
— Да. Но се предполага, че го надрастват. Бекки и Мици не го преодоляха. — Гневът, който все още изпитваше след всичките тези години, отново ме изненада. Мирисът не можеше да се сбърка.
— Съжалявам — бе единственото, което се сетих да кажа.
Сви рамене. Този път не успя да хване хавлията навреме. Да, гледах я. Чаках да се изчерви. Не ме разочарова. Бързо я пристегна около тялото си.
— Както и да е, навлязох в гората да търся Джесика. Беше изминало доста време. Ако родителите ми ме повикаха, нямаше да мога да ги чуя. Когато открих куклата и се обърнах да се връщам, нямах представа къде се намирам. Съвсем се бях изгубила, а слънцето залязваше. Не бях момиче от типа на скаутите. Не познавах посоките. Знаех, че ще ме напляскат, задето съм избягала, и се разплаках.
Внезапно избликналият порой на мъка и страх ме въвлече в спомените й. Чувствата заглушаваха гласа й.
— В джоба си имах малко от сандвича, а куклата ми правеше компания, така че се настаних под едно дърво и зачаках. Но никой не дойде.
— Какво се случи тогава?
— Дочух звук и си помислих, че сигурно е мама или татко. Извиках, но не бяха те. Беше огромно куче, бяло като сняг, със сини очи. Беше прекрасно. Не можех да различавам вълците от кучетата. Ала добре си спомнях как татко винаги ме предупреждаваше, че кученцата без нашийник не обичат хората, затова не трябва да ги галя. Но кучето бе красиво, а аз се чувствах самотна.
Затворих очи и въздъхнах.
— Не е било много умно от твоя страна.
— Ей! — тросна ми се тя. — Та аз бях само на четири! Какво очакваш?
— Добре де, добре, разбирам. И какво направи после?
— Реших, че сигурно е гладно, защото аз бях. Разделих сандвича си с него. Всички кучета обичат наденица.
Сбърчих нос.
— Никога не ми предлагай италианска наденица. Знам как ги правят. — Изненадах се от думите си, сякаш отново можеше да се случи.
— И това го казва човек, който току-що се е нахранил със сурова пуйка — отвърна тя лукаво.
Не разбрах явния намек.
— Ясно, кучето не те е изяло.
— Вълкът беше много сладък! — Карамфиловият аромат на гордостта и самодоволството изпълни въздуха. Със сигурност карамфилът не бе съставка на маслото за баня.
— Остана с мен през цялата нощ. Правеше ми компания. Затова се сетих. Когато ти легна на дивана и просто бяхме заедно. Топъл и… просто си стоеше там. Трудно е да се опише. — Към карамфила се прибави уханието на канела и захар.
— Но защо мислиш, че кучето е било човек?
— Не мислех. Не и онази нощ. На следващата сутрин най-после се появи спасителният отряд. По-късно научих, че са ме търсили цяла нощ. Щом чух гласа на мама, аз се втурнах към нея и съвсем забравих за кучето. Почти бях до мястото, откъдето долиташе гласът й, когато се сетих за доброто куче и се върнах да му кажа довиждане. Но щом стигнах там…
— Беше си отишло?
— В известен смисъл. Видях да припламва ярка светлина и после мъж — гол мъж от латиноамерикански тип с дълга черна коса. Свлече се на четири крака и рухна на земята. Опитах се да го разбудя, но беше в безсъзнание.
Вдигнах вежди. Може би наистина бе видяла един от нас.
— Знаех — продължи тя, — че ще загазя много повече затова, че съм била с непознат мъж, отколкото с куче. По някакъв начин разбрах, че той е кучето. Но близките ми ме викаха. Оставих Джесика до мъжа, за да не се чувства самотен. На никого не съм споменавала за онази нощ — усмихна се и свенливо се загледа във водата.