— Не скрупулите ме възпират да приема работата, госпожо. Става дума за самосъхранение. Името ти е известно на прекалено много хора. Следователите ще работят по-усилено, защото ще се превърнеш в новина. И освен това — не можеш да ме наемеш на час.
С тези думи трябваше да приключа. Край. Не знам защо изрекох следващите:
— Но така да бъде. Ако искаш да ме купиш за слушател за вечерта, става. Хилядарка незабавно, а после, когато историята свърши, ще ти кажа колко още ми дължиш. — Понадигнах се и се плъзнах от сепарето. — Да вървим.
Беше изумена.
— Просто така?
Ето пак — действам импулсивно. Трябва да си отида. Интуицията ми казва да се спасявам с бягство. Научил съм се да се доверявам на вълчите си инстинкти дори и когато не ги разбирам. Но вместо това свих рамене и лекичко й се усмихнах. Точно в този момент не виждах какво по-добро мога да направя. Нямах основание да се боя от тази жена. Не и логично. Парите са си пари. Работа като работа.
— Просто така. Ти ще караш. Но първо трябва да се обадя по телефона. Така че допий си питието, иди до тоалетната, каквото щеш. Ще се срещнем отвън след няколко минути. Каква кола караш?
Очите й се разшириха. Успях да подуша лютивата острота на страха, мириса на вкиснало мляко на недоверието и като се опитваше да надделее и двете, по-лекия аромат на надеждата. Бе очаквала да си тръгна. Може да си е мислила, че е някаква жестока шега. Никакъв шанс. Поне веднъж мога да се отдам на любопитството си. В моето положение колкото по-малко знам за клиента или за мишената, толкова по-добре. Само дето този път исках да узная повече. Навярно ще открия колко хора са я зарязали в миналото. Или защо иска да умре. Може би и аз ще я зарежа. Ще видим.
Втора глава
Оставих я зашеметена в сепарето. Върнах се в коридора отзад. В ъгъла, близо до вратата на мъжката тоалетна, има обществен телефон. Бе стар, но работеше.
Набрах номера и мъжки глас отговори:
— Хотел „Плаза“, с кого бихте желали да ви свържа?
Използвах агресивно-професионалния тон на бизнесмен:
— Обажда се Антъни Джодоне. Бих ли могъл да говоря с Макс?
— Добър вечер, господин Джодоне. Макс е на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?
Хвърлих поглед към часовника и забелязах пукнатината през кристалното стъкло. По дяволите! Трябва да го занеса на поправка. Обичам този часовник. Но все пак още не беше три часът на единайсети. Остават три дни до промяната.
— Макс, разбирам, че е необичайно, но се надявам апартаментът ми да е на разположение.
— Винаги се стараем да помагаме на редовните си клиенти, господине — дойде съответният отговор. — Кога ще желаете да ползвате апартамента си?
— Веднага. — Преди да успее да продължи, добавих: — Разбирам, че е необичайно и не съм предупредил навреме, но имам неотложна бизнес среща.
Усетих колебанието му.
— Не, предупреждението е напълно навреме, господине. Кога бихте желали да дойдете?
— След трийсет минути?
— О! — в гласа прозвуча облекчение. — Ясно. Разбира се, незабавно ще подготвим апартамента. Очакваме ви с нетърпение след няколко минути, господин Джодоне.
Затворих телефона. Обаждането бе решило проблема с къде. Сега — навън, на среща с кого.
До бордюра тихичко мъркаше яркожълт „Мустанг“, последен модел. Е, допускам, че ако бях ударил най-големия натрупван досега джакпот на държавната лотария, и аз щях малко да му отпусна края. Двеста шейсет и осем милиона долара. Леле! Получавам малко повече от милион годишно, но дори и след като се платят данъците, ще ми трябват около сто и осемдесет години да натрупам онова, което тя бе придобила с билет от един долар. Май това доказва, че не можеш да си купиш щастие с пари. Сюзън Куентин бе най-окаяното човешко същество, което съм срещал от известно време насам.
Все още беше с перуката и с шалчето, което и бездруго щях да й препоръчам да стори. Отворих вратата и се плъзнах на меката седалка от бяла кожа. Имаше си всичките екстри. CD плейърът въртеше нежна рок балада, която бях чувал по радиото. Вятърът носеше мириса й право към мен. За секунда спрях да дишам. Почувствах, че ноздрите ми пламват, докато охотно се насищаха с нейния аромат. Гледаше ме, докато се качвах в колата. Не беше просто някакъв небрежен поглед. Каквото и да се случваше между нас, тя също го усещаше. Очите й се бяха разширили. Долових възбудата й — смесица от желание и страх. Зной, поради липсата на по-точна дума.