Извърнах се към нея, след като се бях настанил и затворил вратата.
— Е?
Отново впери поглед напред и се изчерви.
— Нищо. Извинявай.
Лесно се изчервяваше. Можеше да се окаже забавно.
— Тръгвай — наредих й аз.
Тя даде газ.
— Къде отиваме? — попита, след като бяхме отминали една-две преки.
Вече й бях измислил прикритие.
— Карай към хотел „Плаза“. Остави ме на една пряка преди хотела. Паркирай. Изчакай десет минути. Ни повече, ни по-малко. Ти си Джесика Торнтън, брокер.
Дискът още си свиреше. Пресегнах се да го изключа, за да не ни разсейва. Тя се пресегна в същия миг. Ръцете ни се докоснаха. Дръпна се рязко назад, сякаш се беше опарила. Аз също го усетих. Електричество. Както ако докоснеш метал, след като си тътрил крака по килима. Но бе дълбоко в нас, не просто шок от повърхностен допир. Толкова ми бе хубаво, че някои части от тялото ми реагираха спонтанно.
Сграбчих ръката й с бързо, но нежно движение и реакцията бе същата. Електрически искри пропълзяха нагоре по мен и космите по цялото ми тяло настръхнаха. Не беше болезнено. Беше усещане за нещо необуздано. Плашеше и опияняваше. Почти като пристрастяване. На ръката имаше пръстен с малък опал в изящен обков. Сигурно беше нов. Деловият маникюр бе поддържан, макар и не професионално.
Когато се докоснахме, проникнах в съзнанието й. След промяната понякога долавям чуждите мисли. Макар и единствено щом докосна човека. Слухът ми също съвсем се е побъркал. През определени дни, ако застана напълно неподвижен, мога да чуя съседите да си говорят през една-две къщи. По време на пълнолуние шумът от хладилника ми причинява болка. Купих си тапи за уши.
Защо прави това? Дали ще ме нарани? Престани. Не спирай. Не е редно да ми харесва. Какво става с мен?
Стрелна ме с поглед. Не беше страх. Или не съвсем. Обърнах ръката й и се загледах в дланта. Заставих гласа си да остане студен и рационален:
— Няма да уточнявам дали се занимаваш с имоти или с ценни книжа. На хората от хотела не им влиза в работата. Ще се обадя на рецепцията да попитам дали си дошла. После ще отида в апартамента си и ще ги помоля да те упътят към стаята, когато се появиш.
Караше мълчаливо и слушаше напрегнато, докато с палец следвах линиите и загрубелите места по дланта й. В ума й не се появяваше завършена мисъл. Видях как потръпва въпреки жегата.
Искаше ми се да поднеса ръката й до устните си. Да целуна кожата, да се насладя на вкуса в устата ми. Мамка му! Това е съвсем нелепо. Пуснах ръката й и тя я отдръпна съвсем бавно, сякаш тъкмо бе започнало да й харесва. Още веднъж разтърсих глава да я проясня и изключих музиката.
— Когато стигнеш в хотела, попитай служителя на рецепцията за Антъни Джодоне. Това не е истинското ми име, така че не си прави труда да го запомняш. Той или ще ти покаже пътя, или ще те придружи до стая деветстотин трийсет и пет. На последния етаж. Ще съм поръчал вечеря от румсървиса. Как обичаш пържолите?
Понеже мълчеше, я погледнах в очакване на отговор.
— Забележително! — обади се тя най-сетне.
— Кое?
— Изрече всичко това на един дъх. Впечатлена съм. А пържолата я обичам препечена.
Почти се засмях, но се овладях.
— Ще кажа на сервитьора.
До хотел „Плаза“ има около трийсет и пет километра по магистралата. Той е много приятен и уютно свеж. Освен това е адски скъп. Когато го построиха, се срещнах със собственика, за да обсъдим възможността да наема апартамент за постоянно. Около пет месеца след промяната осъзнах, че ми е нужно място, където да се скрия за три дни в пълна безопасност. Бях опитал да се заключа у дома, но винаги успявах да се измъкна. Събуждах се и намирах прозореца счупен, както и окървавени пера или козина, разхвърлени по леглото ми. Имате ли някаква представа какво е усещането, когато отново преминаваш от тази страна? Веднъж намерих вратата на хладилника отворена. Из цялата къща имаше разпиляна храна. Положих много усилия да почистя.
Клиентката внезапно превключи на пета скорост и отново дочух деликатното подрънкване на метал. Трябва да беше гривна. Не можех да я видя под ръкава на сакото.
Хотелът вече се виждаше. Трябва бързо да напазарувам. Винаги си нося храна, когато ходя там. После заключвам вратата и прекарвам три дни в стаята. Оставят ме на мира — не идва камериерка, не приемам телефонни обаждания, нищо. Когато дойда на себе си, почиствам бъркотията или плащам всичко, което съм повредил. Досега вършеше работа, защото никога никому не бях казвал, че съм там.