Само че сега водех клиентката в скривалището си. Иди разбери. Още по-нелепа е радостта ми, че стаята ще бъде приготвена.
Чух я да преглъща и забелязах, че нервно барабани по волана. Въртеше се неспокойно на седалката си.
— Е, как се сдоби с телефона ми?
Отпусна се. Изпусна напрежението като въздух от балон. Миришеше на благодарност. Топло, с примес на плесен като въздуха, който излиза от сешоар.
— Няма да повярваш колко е трудно да се намери човек с твоята професия.
Не отвърнах. Не би трябвало да е лесно. Така се пазим да не попаднем в затвора.
— Искам да кажа — не е като да отвориш телефонния указател.
Постави ръце върху волана, отпусна китки и се престори, че прелиства страници.
— Да видим сега, а, ето, убийци. Виж, наемни убийци — по гласа й пролича, че се забавлява.
Ухилих се. Толкова за притеснението ми, че ще се разреве.
— Спомних си, че преди години бях чела в онова списание от Колорадо… а… знаеш за какво става дума. Не мога да си спомня името му.
— Знам го — отвърнах. — Продължавай.
— Амии спомних си, че здраво го бяха закъсали, защото пускаха обяви за наемни убийци.
Кимнах.
— Четох за това. Тези, които са пускали обявите, трябва също да са били доста задръстени.
— Е, надявах се, че макар да ги сринаха, може още да го правят.
Вдигнах вежди.
— Така ли?
— В известен смисъл — призна тя. — Нямаше точно обяви, но когато се обадих в списанието и говорих с отдела по рекламата, служителят имаше списък на хора, чиито обяви не могат да бъдат публикувани.
Промъкване откъм задния вход. Хареса ми. Ухилих се.
— Навярно е бил личен списък. Започна да ми чете, но сигурно шефът му е влязъл, та ми затвори. Опитах се да звънна по-късно, но не ми отговори.
— Какво направи тогава?
— Отидох в библиотеката и прегледах няколко стари броя. Онези, в които имаше обяви.
— Умно момиче.
Изчерви се и се усмихна. Беше умна. Спечели си още няколко точки. Почти компенсира кинаджийската шпионска маскировка от шейсетте години. Интелигентна, с черен хумор. И, знаете ли, никак не изглеждаше зле. Огледах я от горе до долу. Прилична фигура, страхотна коса под перуката, хубава усмивка. Биваше си я. Да-а, бих могъл да я прекарам. И то с радост, ако този лек вкус от по-преди е точен. Тя хвърли поглед към мен и сигурно се досети за какво си мисля. Очите й се разшириха, главата й се приведе напред. Кокалчетата на пръстите й върху волана побеляха. Усетих остротата на внезапния й страх и мускусния аромат на желанието.
— Е, както и да е — сега гласът й леко потреперваше. — Обадих се на един-два номера, които бях открила, но и в двата случая те бяха „заминали на дълга почивка“. Навярно означава, че са в затвора.
— Или се укриват.
— Може и това да е — съгласи се тя. — Но една жена ми даде телефон на някой, който според нея е „добър“. Нейният „човек“ — така го каза — бил „уважаван“.
— И така ме намери?
Поклати глава.
— Не, номерът беше на друг. Беше най-абсурдната среща в целия ми живот — потръпна. — Получих съобщение да се срещнем в една зала за видеоигри, там имаше и кафене. Настаних се на масата, на която ми бяха казали, и ето на, задава се момче с торбести дънки и раирана тениска. С тъмноруса коса, оставена дълга отпред, за да пада върху очите, и обръсната отзад. Обикновен тийнейджър, нали разбираш.
Ясно. Онзи. Кимнах и не можах да сдържа усмивката си.
— Както и да е, прецених, че детето ще се опита да изврънка пари. Не му обърнах внимание с надеждата, че ще се разкара. Искам да кажа — погледна ме някак жалостиво, — очаквах да се срещна с някого.
— И не разбра, че всъщност той е човекът, с когото е трябвало да се срещнеш?
Изгледа ме шокирано.
— Искаш да кажеш, че го познаваш?!!!
— Продължавай.
— Е, очевидно той беше онзи, с когото бях дошла да разговарям. — Веждите й бяха покрити от кичурите на перуката, сякаш още бе изумена. — Седна на масата и попита аз ли съм Сю. Подходи много професионално. Много делово. Беше адски притеснително.
— Скоти оказва такова въздействие върху хората — съгласих се аз.
Погледна ме, сякаш отново я бях изненадал.
— Ти наистина го познаваш.
Кимнах.