— Той е почти бебе!
Разсмях се с глас.
— Госпожо, Скоти не е бил бебе дори когато се е родил!
Неодобрението й имаше остра кисела миризма, но същевременно бе пропито с влажна, гъста като речна мъгла скръб.
— Не би могъл да е на повече от… колко… дванайсет? — Раздвижи пръсти, докато държеше волана с долната част на дланите си. Беше толкова смутена заради детето, че не можеше да стои спокойно. — Но той е само няколко години по-голям от племенника ми, който още си играе с видеоигри и се срамува от момичетата.
Кимнах в знак на съгласие.
— Тъкмо навърши тринайсет. Вече има два удара зад гърба си, затова трябва да се снишава. Следващия път ще бъде съден като възрастен. И наистина още играе видеоигри и се срамува от момичетата.
— Искаш да кажеш, че е бил залавян? За убийство? Тогава защо още е навън и…
— Разговаря с хора като теб? — попитах подигравателно. — Защото е малолетен. Получи максималните пет години в изправителен дом за първото. За второто трябваше да прекратят делото. Свидетелите започнаха да изчезват.
Погледна ме с ужас.
— Но ако е бил в изправителен дом за пет години, тогава…
Довърших мисълта й:
— Извърши първия си удар, макар и малко непохватно, на крехка шестгодишна възраст.
Очите й се разшириха.
— Горкото дете!
Поклатих глава.
— Не го съжалявай. Прави това, което му харесва. Проверил съм го. Няма данни за насилие в семейството. Хлапето просто си е психопат. Изглежда си като всяко нормално дете. Това му е запазената марка. Никой не го очаква от него, така че лесно може да се промъква. — Реших, че се досещам, но все пак попитах: — Защо той не прие работата?
Поклати глава и лекичко се засмя.
— Каза, че няма да е никак забавно да ме „обработи“, защото ще знам, че идва. Каза, че работи „отблизо“, каквото и да означава това, и няма да може да се промъкне до мен.
— Означава, че използва нож или друго оръжие, което се държи в ръка. Бръснач, стик за голф, каквото и да било. За Скоти е невероятно удоволствие да гледа как човек умира. Наистина се опиянява. Може би дори изпитва сексуално удоволствие — свих рамене. — Всеки е различен.
— Но това — тя потръпна — е толкова… чудато! Истински ме изплаши.
Погледнах я с насмешка.
— А аз не те плаша, така ли?
Замълча.
— Не по същия начин — отвърна замислено. — На него болката му доставя радост. Личи си от погледа му. Ти би го направил, но за теб е просто работа.
Не и по пълнолуние. Въпреки това кимнах в знак на съгласие. Известно време гледах втренчено профила й и внезапно реших, че й трябва порция реалност. Възхищавам се на работата на момчето. Талантливо е. Не ми се искаше да проявява гражданската си съвест спрямо него и да го предаде на полицията „за собственото му добро“.
— Виж какво, трябва да се радваш, че го прави за пари.
— Защо, за бога, трябва да мисля така? — Веждите й се вдигнаха високо на челото. Хвърли ми ужасен поглед, преди отново да се съсредоточи върху движението по магистралата.
— Защото, докато продължава да го прави, за да си изкарва хляба, ще задоволява потребностите си и не би го вършил за забавление. — Тя ме погледна изумена. — Разбираш ли ме? Много по-малко мъртви хора. Няма лесно да се остави да го пипнат. Ако престане да е наемен убиец, ще стане сериен убиец.
Долових въздишка. Следващата пряка бе нашата. Включи сигнала за завиване и смени платната. Очите й примигваха в такт със звука.
— Сигурно е така.
Опрях лакът на прозореца.
— Все още не си ми казала как ме намери.
Известно време мълча, после пое дълбоко дъх. Поклати глава и се изправи на седалката.
— Той ме насочи. Отказа да свърши работата, но ми даде твоя номер. Каза, че си най-добрият, стига да мога да си го позволя.
Брей! Дори не знаех, че копеленцето има телефонния ми номер. Може би ще трябва да му върна услугата, когато изникне работа за нож.
Тя спря колата, както я бях инструктирал, на една пряка преди хотела и паркира до бордюра. Изведнъж прозрях всички причини идеята ми да не е никак добра. Не бях канил жива душа в апартамента си. Твърде късно. Всъщност ми харесваше да разговарям с нея. Да я гледам. Разтревожих се. Когато се върнах към деловата част, тонът ми бе по-рязък, отколкото бях възнамерявал:
— Преди да продължим, искам да видя хилядарка. Спомняш ли си?
— О! — Май наистина бе забравила и не се опитваше да ме мине. Отвори чантата портмоне. Очите ми щяха да изскочат. В черната чантичка имаше огромна бала пари! Това обясняваше защо я бе стискала с такава сила.