Артър Кларк
Лунен прах
Глава първа
Да бъдеш капитан на единствения кораб на Луната, беше отличие, което изпълваше със задоволство Пат Харис. Докато пътниците се качваха на „Селена“ и се надпреварваха за места до прозорците, той си помисли как ли ще мине пътуването този път. В огледалото за обратно виждане зърна мис Уилкинз, много елегантна в синята униформа на Лунната туристическа компания, да разиграва обичайната приветствена сценка. Щом бяха заедно по служба, винаги се опитваше да мисли за нея като за „мис Уилкинз“, а не като за Сю; това му помагаше да не се отвлича от работата. Но досега не бе успял да разбере какво мисли тя за него.
Нямаше познати лица; бяха нова група, пламнали от нетърпение за първото си пътешествие. Повечето от пътниците бяха типични туристи — възрастни хора, посещаващи свят, който е бил най-яркият символ на недостъпност през младините им. Имаше само четирима или петима под тридесетте и те вероятно бяха хора от техническия персонал на лунните бази в отпуска. Пат беше открил, че като по правило всички стари хора идваха от Земята, докато младежите бяха жители на Луната.
Но за всички Морето на жаждата беше новост. Зад прозорците на „Селена“ неговата сива, прашна и девствена повърхност се простираше до звездите. Над него висеше нащърбеният сърп на Земята, кацнал върху небето, от което не бе изчезвал милиарди години. Ярката, синьо-зелена светлина на родния свят обливаше странната почва със студено сияние — а и наистина беше студено, може би сто и шестдесет градуса под нулата откъм незащитената страна.
Само по вида никой не би могъл да каже дали морето е течно или твърдо. То беше напълно гладко и еднообразно, лишено от безбройните пукнатини и цепнатини, които браздяха останалата част на този пуст свят. Никакво възвишение, скала или камък не нарушаваха това еднообразие. Нито едно море на Земята, нито дори воденичен вир не е бил толкова спокоен.
Това море беше от прах, не от вода, чуждо на всякакъв човешки опит, и именно заради туй пленяваше и привличаше хората. Ситен като талк, по-сух от пясъците на Сахара, прахът се лееше лесно като всяка течност. Тежък предмет, пуснат в него, изчезваше веднага, без плясък, без да остави следа. Нищо не можеше да се движи по измамната му повърхност освен малките двуместни скутери и „Селена“ — невероятна комбинация от шейна и автобус, подобна на всъдеходите, които разкриха Антарктика преди едно поколение.
Официалното название на „Селена“ беше „Модел I“, въпреки че, доколкото Пат знаеше, „Модел II“ не съществуваше дори и върху чертожните дъски. Наричаха я „кораб“, „яхта“ или „лунен автобус“ според вкуса. Пат предпочиташе думата „яхта“, защото тя изключваше всякакво недоразумение и никой не можеше да го сбърка с капитан на космически кораб — а капитани на космически кораби, разбира се, имаше под път и над път.
— Бъдете добре дошли на борда на „Селена“ — каза мис Уилкинз, когато всички бяха заели местата си. — Ние с капитан Харис се радваме, че сте при нас. Пътуването ще трае четири часа и първата забележителност ще бъде Кратерното езеро, на сто километра източно оттук, в Недостъпните планини…
Пат едва дочуваше познатото изложение; беше зает с предстартовата проверка. Всъщност „Селена“ беше наземен космически кораб, тъй като се движеше в безвъздушно пространство и трябваше да предпазва нежния си товар от враждебния свят извън стените му. Въпреки че никога не се издигаше над лунната повърхност и се задвижваше от електромотори вместо от ракетни двигатели, тя беше снабдена с основните съоръжения на истински космически кораб и те трябваше да се проверяват преди всеки старт.
Кислород — в изправност. Двигател — в изправност. Радио — в изправност. („Ало, Дъга, аз съм «Селена», проверка. Приемате ли сигналите от моя радиофар?“) Инерциален навигатор — на нула. Системата за обезопасяване на въздушния шлюз — включена. Детектор за изтичания в кабината — в изправност. Вътрешни светлини — в изправност. Мостчето — откачено. И така нататък, за повече от петдесет възела, всеки от които автоматично щеше да привлече внимание към себе си в случай на неизправност. Но Пат Харис, подобно на всички, които работеха в космоса и искаха да доживеят до дълбока старост, никога не разчиташе на автоматичната сигнализация, ако можеше сам да извърши проверките.
Накрая той беше готов. Почти безшумните двигатели се задвижиха, но витлата все още се въртяха на празен ход и „Селена“ едва потръпваше, задържана от съоръженията за приставане. След това Пат включи лявото витло на по-високи обороти и корабът започна бавно да завива надясно. Когато се отдалечи от сградата на пристанището, капитан Харис изправи кораба и даде пълен ход.