Но доктор Лоусън не се обезпокои. Той и не бе очаквал да види нещо при първия оглед. Астрономите не разчитаха на зрението си вече от век и половина; днес те разполагаха с по-усъвършенствувани средства — цял арсенал от усилватели на светлината и детектори за излъчвания. Том Лоусън беше сигурен, че с един от тях ще успее да открие „Селена“.
Нямаше да е толкова уверен, ако знаеше, че корабът вече не е върху повърхността на Луната.
Глава четвърта
Когато „Селена“ спря, екипажът и пътниците й бяха така поразени, че не можеха да издадат нито звук. Капитан Харис пръв се съвзе, защото вероятно само той разбираше какво се бе случило.
Явно бяха попаднали на сриване в подземна кухина. Подобни явления не бяха рядкост, но досега нямаше отбелязан случай в Морето на жаждата. Дълбоко в лунните недра нещо бе поддало, възможно беше незначителното тегло на „Селена“ да бе станало причина за срутването. Харис се изправи несигурно на крака и се запита какво да каже на пътниците. Не можеше да твърди, че всичко е наред и че след пет минути ще продължат пътя; от друга страна, вероятно щеше да настане паника, ако им разкриеше истинското положение. Рано или късно трябваше да им каже истината, но засега се налагаше да я премълчи.
Улови погледа на мис Уилкинз, застанала в дъното на кабината зад напрегнато очакващите пътници. Тя беше силно пребледняла, но видимо спокойна; Пат знаеше, че може да разчита на нея и й се усмихна ободрително.
— Изглежда, че няма повреди — заговори той спокойно. — Както сами сте разбрали, случи ни се малка авария, но нещата можеха да бъдат и по-зле. („А как? — запита се той мислено. — Ами можеше корпусът да е пробит… Значи, искаш да удължиш агонията?“ С усилие на волята Харис прекрати вътрешния си монолог.) Попаднахме в срутване — лунотресение, ако искате така да го наречем. Разбира се, няма основание за тревога; дори и да не успеем сами да се измъкнем, от Порт Рорис скоро ще изпратят някого. Междувременно зная, че мис Уилкинз се готви да ви поднесе закуска и напитки, затова ви предлагам да си починете, докато аз… хм, направя каквото е необходимо.
Думите му, изглежда, бяха приети добре. С беззвучна въздишка на облекчение той се обърна към пулта за управление. В този миг забеляза един от пътниците да запалва цигара.
Реакцията беше автоматична, и на него му се прииска да направи същото. Не каза нищо, защото щеше да наруши благоприятната атмосфера, създадена от малката му реч. Но улови погледа на мъжа, за да му предаде мисълта си; цигарата беше загасена, преди да се върне до седалката си.
Когато включи приемателя, Пат чу зад гърба си отново да започват оживени разговори. Когато група хора разговарят едновременно, човек може да долови настроението им дори и да не чува отделните думи. Той различи досада, възбуда и дори развеселяване — но все още твърде малко страх. Вероятно говорещите не съзнаваха опасността на положението; а тези, които бяха разбрали какво ги заплашва, мълчаха.
Мълчеше и етерът. Пат провери честотните ивици от единия до другия край и успя да улови само слабото пукане, причинено от наелектризирания прах, който ги беше засипал. Не се изненада — проклетото вещество с високото си метално съдържание представляваше почти идеален екран. Не пропускаше нито радиовълни, нито звукове. Ако се опиташе да предава, щеше да се окаже в положението на човек, който вика от дъното на кладенец, запълнен с пера.
Включи радиофара на мощната аварийна честота, така че автоматично да се предава бедствен сигнал. Ако нещо успееше да си пробие път, този сигнал единствен имаше възможност да го стори; нямаше смисъл да се опитва да, се свърже с Порт Рорис, а безполезните му усилия само щяха да разтревожат пътниците. Остави приемателя да работи на определената за „Селена“ честота, в случай че се получи някакъв отговор, но знаеше, че това е безполезно. Никой не можеше да ги чуе, никой не можеше да им отговори. Бяха така изолирани от човечеството, сякаш то въобще не съществуваше.
Не си позволи да се огорчава от неуспеха, беше го очаквал, а имаше твърде много други неща, с които трябваше да се занимае. Провери с изключително внимание всички уреди и системи. Всичко изглеждаше напълно нормално с изключение на температурата, която се бе леко повишила. Това също трябваше да се очаква, след като сега покривката от прах ги предпазваше от космическия студ.
Най-голямата му грижа беше да установи дебелината на тази покривка и какво налягане упражнява върху кораба. Над „Селена“ сигурно имаше тонове прах, а корпусът й беше конструиран да издържа на налягане отвътре, а не отвън. Ако потънеше надълбоко, можеше да се разпука като яйчена черупка.