В същия миг, въпреки че нито потъналите, нито спасителите го знаеха, скутерът минаваше над кораба. При конструкцията на скутера бяха търсени скорост, ефикасност и евтино изпълнение, а не удобства за туристи и затова той нямаше никаква прилика с потъналата „Селена“. Всъщност беше нещо като открита шейна с две седалки — за пилота и един пътник, облечени в скафандри — и с покривало над тях, за да ги предпазва от Слънцето. Обикновено бордно табло, двигател, две витла отзад и кутия за инструменти — това беше цялото оборудване. Когато изпълняваше обикновена задача, скутерът влечеше поне една товарна шейна зад себе си, а понякога дори две или три, но сега спасителите пътуваха без тях. Те бяха прекосили от единия до другия край няколкостотин квадратни километра по повърхността на морето и не бяха открили абсолютно нищо.
Пилотът се обърна към пътника по разговорното устройство, монтирано в скафандрите.
— Какво смяташ, че им се е случило, Джордж? Струва ми се, че ги няма из тия места.
— А къде могат да бъдат? Да не би да са ги отвлекли жители от друга планета?
— Готов съм да го повярвам — почти сериозно отвърна пилотът.
Всички астронавти вярваха, че рано или късно човечеството ще се срещне с други разумни същества. Тази среща може би щеше да се осъществи в далечното бъдеще, но междувременно хипотетичните жители на чужда планета бяха част от митологията на космоса и на тях се приписваше всичко, което не можеше да се обясни по друг начин.
Беше лесно да се повярва в тях, когато се намираш само с няколко души върху странен, враждебен свят, където дори скалите и атмосферата (ако имаше атмосфера) са ти напълно чужди. В подобна обстановка можеше да се повярва на всичко и опитът на хиляди, свързани със Земята поколения можеше да се окаже безполезен. Тъй както първобитният човек бе населил неизвестността около себе си с богове и духове, така и „хомо австронавтикус“ поглеждаше през рамо винаги когато стъпеше на нов свят, задавайки си въпроса какво имаше вече там. В течение на няколко кратки века човекът си бе въобразил, че е господар на Вселената и тези примитивни надежди и страхове бяха потънали дълбоко в подсъзнанието му. Но сега, когато се вглеждаше в бляскавия лик на Вселената и мислеше за мощта и познанието, които се крият там, те напълно оправдано се бяха засилили.
— Трябва да докладваме на базата — каза Джордж. — Изследвахме определената ни зона и няма смисъл отново да минаваме по съшия път. Поне докато изгрее Слънцето — на дневна светлина ще имаме по-добри възможности да открием нещо. От тази проклета земна светлина ми настръхва косата.
Той включи радиопредавателя и предаде позивния сигнал на скутера.
— „Скутер II“ вика диспечера — приемам.
— Тук диспечерът, Порт Рорис. Открихте ли нещо?
— Никаква следа. Какво ново има при вас?
— Смятаме, че „Селена“ не е по морето. Главният инженер иска да говори с вас.
— Добре, включете го.
— „Скутер II“. Говори Лорънс. От обсерваторията „Платон“ току-що съобщиха за лунен трус недалеч от Недостъпните планини. Станал е в 19,35, а по това време „Селена“ вероятно е била в Кратерното езеро. Астрономите предполагат, че корабът е бил засипан от лавина някъде из онзи район. Затова отправете се към планината и огледайте дали няма да откриете пресни срутвания.
— Какви са възможностите за нови трусове, сър? — запита загрижено пилотът на скутера.
— Много малки — според обсерваторията. Казват, че ще изминат хиляди години, преди отново да се случи подобно нещо, след като напреженията са уталожени.
— Надявам се да са прави. Ще се обадя по радиото, когато стигна Кратерното езеро, вероятно след около двадесет минути.
Но изминаха едва петнадесет минути и „Скутер II“ разруши и последните надежди на чакащите пред радиото.
— Скутер II вика диспечера. Опасявам се, че бяхте прави. Още не съм стигнал Кратерното езеро — движа се нагоре по каньона! Но данните на обсерваторията за труса са верни; видяхме няколко свличания и трудно заобиколихме някои от тях. В свличането, което наблюдавам в момента, вероятно има десет хиляди тона скали и ако „Селена“ е под него, никога няма да я намерим. А и няма да си струва да я търсим.
Мълчанието на диспечерския център продължи толкова дълго, че от скутера отново се обадиха.
— Ало, диспечера, чувате ли ме?
— Чуваме ви — отвърна главният инженер с уморен глас. — Опитайте да откриете поне някакви следя от тях. Ще изпратя „Скутер I“ да ви помогне. Сигурни ли сте, че няма никаква възможност да ги намерим?
— Дори и да открием къде са, ще трябват седмици. Видях едно свличане, дълго триста метра. Ако се опитаме да откопаваме, сигурно скалите отново ще се раздвижат.