— Бъдете много внимателни. Обаждайте се на всеки петнадесет минути независимо дали сте открили нещо, или не.
Лорънс се извърна от микрофона, изтощен физически и душевно. Не оставаше нищо, което той би могъл да направи — а както подозираше, и никой друг не би могъл да помогне. Като се опитваше да въведе ред в мислите си, той се отправи към гледащия на юг панорамен прозорец и се взря в земния сърп.
Трудно можеше да се повярва, че той виси неподвижно върху южното небе и макар да е толкова ниско над хоризонта, няма нито да залезе, нито да изгрее в течение на милиони години. Колкото и дълго да живееше човек на Луната, никога нямаше да приеме напълно този факт, който противоречеше на целия генетичен разум на човечеството.
От другата страна на тази бездна (вече толкова малка за поколението, непознаващо времето, когато тя не можеше да се прекоси) скоро щяха да се разпрострат вълни на смут и скръб. Краткото потръпване на Луната в съня й засягаше пряко или косвено хиляда мъже и жени.
Потънал в мислите си, Лорънс не забеляза веднага, че ръководителят на диспечерския център се опитва да привлече вниманието му.
— Извинете, сър… не сте се обадили на „Скутер I“. Да се свържа ли с екипажа?
— Какво? Да, да… Свържете се. Изпратете го да помогне на „Скутер II“ в Кратерното езеро. Предайте, че сме отменили търсенето в района на Морето на жаждата.
Глава шеста
Съобщението, че търсенето е прекратено, стигна на „Лагранж II“, когато Том Лоусън със зачервени от безсъние очи, бе почти завършил преустройството на стосантиметровия телескоп. Той се бе състезавал с времето, а сега изглеждаше, че всичките му усилия са били напразни. „Селена“ въобще не беше в Морето на жаждата, а на място, където никога нямаше да я открие, защото я закриваха склоновете на Кратерното езеро и беше погребана под тонове прах.
Първата реакция на Том не беше загриженост за жертвите, а гняв заради загубеното време и напразните усилия. По екраните на обитаваните светове никога нямаше да се появи заглавието „Млад астроном намира загубените туристи“. Когато рухнаха стаените му мечти за слава, той руга в продължение на тридесет секунди така цветисто, че би смаял колегите си. После, все още обзет от гняв, започна да демонтира съоръженията, които бе измолил, взел назаем и дори откраднал от други лаборатории на спътника.
Том не се съмняваше, че неговото устройство щеше да разреши проблема. Теоретическата му база беше напълно стабилна — всъщност тя се основаваше на почти стогодишен опит. Локацията с инфрачервени лъчи датираше поне от Втората световна война, когато я бяха използували за откриване на замаскирани заводи по издаващата ги топлина.
Макар „Селена“ да не бе оставила видими следи по повърхността на морето, трябваше да има поне инфрачервени. Витлата й бяха повдигнали от около тридесет сантиметра дълбочина сравнително по-топлия прах и го бяха пръснали по студения повърхностен слой. Уред, който различаваше топлинните лъчи, можеше да проследи пътя й часове след като е минала. Том бе изчислил, че ще има достатъчно време да се направи изследването, преди Слънцето да изгрее и заличи всички бледи топлинни следи в студената лунна нощ.
Но явно нямаше смисъл да се полагат повече усилия.
За щастие никой на борда на „Селена“ не би могъл да се досети, че търсенето в района на Морето на жаждата е изоставено и че скутерите съсредоточават усилията си в Кратерното езеро. Добре беше също, че никой от пътниците не знаеше за изчисленията на доктор Макензи.
Върху лист хартия физикът бе начертал диаграма за предполагаемото покачване на температурата. Всеки час той отчиташе данните по термометъра в кабината и ги нанасяше на диаграмата. Съвпаденията с предвижданията му бяха отчайващо точни; след двадесет часа температурата щеше да надвиши 43°С и щяха да паднат първите жертви от топлинен удар. От която и страна да погледнеше, оставаше им не повече от едно денонощие живот. При такива обстоятелства усилията на комодор Ханстен да поддържа духа приличаха на подигравка. Независимо дали щеше да успее, или не, в други ден нямаше да има никакво значение.
Но дали това беше вярно? Въпреки че имаха само един избор: да умрат като хора или като зверове — наистина първото беше за предпочитане. Нямаше значение дори дали „Селена“ щеше да остане неоткрита, така че никой никога да не разбере как пътниците й са изживели последните си часове. Това надхвърляше законите на логиката или разума; но същото се отнасяше и за всичко наистина значително, което предопределя живота и смъртта на хората.