Комодор Ханстен отлично разбираше това, когато съставяше програмата за малкото оставащи им часове. Някои хора са родени за водачи и той беше един от тях. Празнотата, в която изпадна след пенсионирането, внезапно бе запълнена. За първи път, откакто бе напуснал капитанската кабина на флагманския кораб „Кентавър“, той отново почувствува, че живее пълноценно.
Докато хората бяха заети, нямаше защо да се безпокои за духа им. Нямаше значение какво вършат, стига да смятаха, че е интересно и от значение. Играта на покер например увлече счетоводителя от космическата администрация, пенсионирания строителен инженер и двамата ръководни чиновници от Ню Йорк. От пръв поглед личеше, че са горещи любители на покера: да прекратят играта, щеше да бъде проблемът, а не с какво да ги занимават.
Повечето от другите пътници се бяха разделили на малки групи и оживено разговаряха. Комисията по развлеченията продължаваше да заседава, като професор Джаяварден от време на време записваше нещо, а мисис Шустър разказваше спомените си от времето, когато се бе подвизавала на сцената, въпреки опитите на съпруга й да я възпре. Само мис Морли изглеждаше откъсната от всичко това. Тя бавно и старателно пишеше с много ситен почерк по останалите листа в бележника й. Вероятно като добър журналист тя водеше дневник за необичайното им приключение. Комодор Ханстен се опасяваше, че този дневник ще бъде по-кратък, отколкото тя очаква и че дори тези няколко страници едва ли ще бъдат запълнени. Но дори и да ги изпишеше, той се съмняваше, че някой някога ще ги прочете.
Ханстен погледна часовника си и с изненада установи колко е късно. По това време той трябваше вече да бъде от другата страна на Луната, в Клавий сити. Имаше насрочена среща за обед в лунния „Хилтън“, а след това екскурзия до… Но какъв смисъл да се мисли за бъдещето, което не съществуваше. От значение беше само краткотрайното настояще.
Най-добре беше да поспят, преди температурата да стане непоносима. Конструкторите на „Селена“ не бяха предвидили, че корабът може да се превърне в спалня (или гробница), но сега се налагаше да я приспособят за тази цел. Трябваше само да се помисли как точно да стане това; сигурно щяха да причинят известни щети на имуществото на Туристическата компания. Бяха му необходими двадесетина минути, за да прецени всички факти, и след кратко съвещание с капитан Харис се обърна към пътниците.
— Дами и господа — каза той, — денят бе уморителен за всички и предполагам, че повечето от нас с удоволствие ще подремнат. Това поставя проблеми, но аз извърших някои опити и открих, че с малко повече усилия междинните облегалки между седалките могат да се извадят. Разбира се, когато са ги слагали, не са предполагали, че ще се наложи да се свалят, но едва ли Туристическата компания ще ни иска обезщетение за вреди и загуби. Това означава, че десет души ще могат да легнат на креслата, а останалите ще трябва да се възползуват от пода.
И още нещо. Както сигурно сте забелязала, в кабината стана доста топло и известно време температурата ще продължи да се повишава. Поради това ще ви посъветвам да свалите всички излишни дрехи. Удобството е по-важно от скромността. („А да оживеем, е много по-важно от удобството — добави той мислено, но дотогава има още няколко часа.“)
Ще загасим централното осветление на кабината, но за да не останем в пълен мрак, ще оставим да светят аварийните лампи. Един от нас ще дежури непрекъснато в креслото на капитана; мистър Харис изготвя програма за дежурството на смени от по два часа. Имате ли някакви въпроси или забележки?
Въпроси и забележки нямаше и Ханстен въздъхна облекчено. Опасяваше се да не би някой да се заинтересува от повишаващата се температура и не беше сигурен как ще трябва да отговори. Притежаваше много и най-различни качества, но не умееше да лъже, а му се искаше пътниците да поспят необезпокоявани, доколкото това беше възможно при подобна обстановка. Ако не се случеше чудо, това щеше да бъде последният им сън.
Мис Уилкинз, загубила част от професионалната си непринуденост, поднесе напитки на желаещите. Повечето от пътниците започнаха да събличат горните си дрехи; по-стеснителните изчакаха, докато загасне централното осветление. В слабия червеникав блясък кабината на „Селена“ изглеждаше фантастична — никой не би могъл да си представи подобна гледка преди няколко часа, когато корабът напусна Порт Рорис. Двадесет и двама мъже и жени, повечето от тях останали само по долни дрехи, лежаха по креслата и пода. Няколко щастливци вече хъркаха, но за повечето сънят нямаше да дойде толкова лесно.