Капитан Харис се настани в задната част и всъщност не беше в кабината, а в малкия въздушен шлюз, служещ и за кухня. Мястото беше добър наблюдателен пункт; през отворената съединителна врата виждаше цялата кабина и можеше да наблюдава всички пътници.
Пат сгъна униформата си за възглавница и легна върху твърдия под. Редът му да дежури беше след шест часа и той се надяваше дотогава да успее да поспи.
Да спи! Последните часове от живота му се изнизваха и въпреки това не можеше да направи нищо друго. Замисли се как ли спят осъдените на смърт през нощта, която завършва с бесилка.
Беше така ужасно уморен, че дори тази мисъл не го развълнува. Последното, което видя, преди да се замъгли съзнанието му, беше как доктор Макензи провери температурата и внимателно нанесе данните върху диаграмата, подобно на астролог, който изготвя хороскоп.
На петнадесет метра над „Селена“ — разстояние, което при слабото притегляне на Луната можеше да се преодолее с един скок — вече бе настъпило утрото. На Луната няма полумрак, небето от няколко часа бе обещавало да се зазори. Изпреварвайки Слънцето, бе светнала блестящата пирамида на Зодиакалната светлина, която така рядко се вижда на Земята. Безкрайно бавно тя се извисяваше над хоризонта и заблестяваше все по-ярко с приближаването на изгрева. Тя се сля с опалесцентното сияние на слънчевата корона, а после милиони пъти по-ярко от двете на хоризонта се очерта тънка огнена нишка — Слънцето се появяваше отново след петнадесетдневен мрак. Трябваше да измине повече от час, за да се откъсне от хоризонта, толкова бавно се въртеше Луната около оста си, но нощта бе вече свършила.
Мастиленият отлив бързо се оттегляше от Морето на жаждата, подгонен от заслепяващата светлина. Вече цялото протежение на морето се прострелваше от почти хоризонтални лъчи и ако по него имаше нещо, тази светлина щеше да хвърли сянката му на стотици метри, а продължаващите да търсят веднага щяха да я видят.
Но по тези места нямаше спасители — „Скутер I“ и „Скутер II“ бяха заети с безплодните си изследвания в Кратерното езеро на петнадесет километра от мястото на катастрофата. Там още цареше мрак; Слънцето щеше да се извиси над околните планини едва след два дни, макар върховете им вече да сияеха от утрото. През следващите часове ярко очертаната линия на светлината щеше да се спука по планинските склонове — понякога с бързината на човешки ход, — докато Слънцето се издигнеше достатъчно високо, за да мотат лъчите му да проникнат в кратера.
Но засега там бляскаше по скалите създадената от хората светлина, докато спасителите снимаха срутванията, свлекли се безшумно от планината, когато Луната бе потръпнала в съня си. След един час снимките щяха да стигнат на Земята; след още два часа щяха да ги видят на всички обитаеми светове.
Това щеше да се отрази твърде зле върху туризма.
Когато капитан Харис се събуди, беше вече значително по-горещо. Но не мъчителната горещина го бе събудила почти цял час преди началото на дежурството му.
Въпреки че никога не бе преспивал на „Селена“, Пат познаваше всички звуци, които можеха да се чуят на борда й. Когато двигателите не работеха, на кораба цареше почти пълна тишина; човек трябваше да се вслуша внимателно, за да различи свистенето на въздушните помпи и тихото туптене на охладителната инсталация. Тези шумове продължаваха да се долавят както и преди да заспи. Не се бяха променили, но към тях се бе прибавило нещо ново.
Едва дочуващо се шумолене, толкова слабо, че за миг Пат се поколеба дали не си е въобразил. Фактът, че толкова слаб шум бе проникнал в подсъзнанието му през преградите на съня, изглеждаше невероятен; дори сега, когато беше вече буден, той не можеше да го определи или да реши от коя посока идва.
Внезапно разбра защо го бе събудил. В миг сънливостта му изчезна. Той бързо се изправи на крака и притисна ухо към външната врата на въздушния шлюз — защото загадъчният шум идваше отвън.
Сега можеше да го чуе, слаб, но отчетлив, и кожата му настръхна от опасения. Нямаше съмнение — беше шумът от безброй частици прах, които се триеха в стените на „Селена“ подобно на призрачна прашна буря. Какво означаваше това? Дали морето отново се беше раздвижило? И в такъв случай дали щеше да увлече „Селена“ със себе си? Но не се усещаше никаква вибрация или движение на кораба; само външният свят прошумоляваше край него…
Много внимателно, за да не разбуди спящите си спътници, Пат се промъкна на пръсти през тъмната кабина. Дежуреше доктор Макензи. Ученият се беше свил в креслото на пилота и се вглеждаше през засипаните прозорци. Когато Пат се приближи, той се обърна и пошепна: