Като се вземе предвид напълно новата й конструкция, „Селена“ се управляваше добре. При нея не можеше да се приложи хилядолетният опит, започнал да се набира, след като човекът от неолита спуснал първия дънер в близката река. „Селена“ беше първата по рода си машина, създадена в мозъка на няколко инженера, седнали край масата с въпроса: „Как да построим превозно средство, което да се плъзга по море от прах?“
Някои от тях, спомняйки си за старите параходи по Мисисипи, бяха предложили да поставят гребни колела на кърмата, но накрая бяха предпочетени по-ефикасните, напълно потопени витла. Когато те се забиваха в праха и тикаха напред кораба, зад „Селена“ се образуваше килватерна струя като от бързоходна къртица, но тя изчезваше за секунди и по морето не оставаше никаква следа от преминаването.
Тумбестите херметични куполи на Порт Рорис бързо се скриваха зад хоризонта. За по-малко от десет минути те изчезнаха напълно и „Селена“ остана съвършено сама. Беше в центъра на нещо, за което нямаше думи в човешките езици.
Когато Пат изключи двигателите и корабът спря, той изчака да настъпи пълна тишина. Винаги беше така — трябваше да мине малко време, преди пътниците да осъзнаят какво се простира навън. Бяха прелетели космоса, заобиколени от звезди, бяха гледали нагоре — или надолу — към ослепителната повърхност на Земята, но това беше нещо различно — нито суша, нито море, нито въздушно, нито космическо пространство, но по малко от всичко.
Преди тишината да стане потискаща — ако продължаваше твърде дълго, някой можеше да се изплаши, — Пат се изправи и се обърна към пътниците.
— Добър вечер, дами и господа — започна той. — Надявам се, че мис Уилкинз се е погрижила за удобството ви. Спряхме тук, защото това е подходящо място за запознанство с морето… Ще можете да го почувствувате, така да се каже.
Той посочи към прозорците и призрачната сивота зад тях.
— Докъде смятате, че се простира хоризонтът? — попита Пат тихо. — Или, с други думи, колко голям би изглеждал човек, ако застане там, където звездите сякаш се сливат с лунната повърхност?
Никой не можеше да отговори на този въпрос, доверявайки се само на зрението си. Логиката твърдеше: „Луната е малък свят — хоризонтът трябва да е много близо.“ Но сетивата даваха съвсем друг отговор — тази повърхност е абсолютно плоска и се простира до безкрайност. Тя разделя вселената на две, простира се все по-нататък под звездите…
Илюзията се запазваше дори и когато човек знаеше причината. Окото не може да преценява разстояния, ако няма върху какво да се спре. Погледът се плъзгаше безпомощно по този безличен океан от прах. Нямаше я дори — както на Земята — смекчаващата омара на атмосферата, която да даде поне някакво указание за близост и далечина. Звездите представляваха немигащи точки светлина, еднакво ярки до неопределения хоризонт.
— Можете да ми вярвате, или не — продължи Пат, — но вие виждате само до три километра — или две мили за тези от вас, които още не са свикнали с метричната система. Зная, че изглежда, сякаш хоризонтът е на няколко светлинни години, но ако можеше да се ходи по този прах, щяхте да стигнете дотам за двадесетина минути.
Пат се върна на мястото си и отново включи двигателите.
— През следващите шестдесет километра няма какво да се види — извика той през рамо, — така че ще се движим бързо.
„Селена“ се устреми напред. За първи път пътниците усетиха скоростта й. Въртящите се витла се забиваха яростно в праха и килватерната струя стана по-дълга и бурна. Прахът излиташе от двете страни в огромни призрачни завеси; отдалеч „Селена“ сигурно приличаше на снегорин, който върви през заснежена равнина под замръзнала на небето Луна. Но тези сиви, бавно улягащи параболи не бяха от сняг, а прожекторът, осветяващ траекторията им, беше планетата Земя.
Пътниците се отпуснаха, наслаждаваха се на плавното, почти безшумно движение. Всеки от тях бе пътувал стотици пъти по-бързо към Луната, но в космическото пространство скоростта никога не се усещаше, а това стремително плъзгане по праха беше значително по-вълнуващо. Харис завъртя „Селена“ в остър завой, така че тя почти настигна улягащите прашни завеси, които витлата й бяха изхвърлили към небето. Изглеждаше неправдоподобно този ситен прах да се издига и пада в такива точни криви, напълно незасегнати от съпротивление на въздуха. На Земята той би останал да се ветрее с часове — може би с дни.
Веднага щом корабът пое нормалния си курс и нямаше какво да се гледа освен празната равнина, пътниците зачетоха предвидливо доставената за тях литература. На всеки пътник беше дадена папка със снимки, карти, сувенири („С настоящото се удостоверява, че мистър (мисис) мис……… е преплавал Лунните морета на борда на кораба «Селена»“) и информационни брошури. Трябваше само да ги прочетат, за да научат всичко, което ги интересува за Морето на жаждата и дори нещо повече.