— Нещо нередно откъм вашия край?
— Не зная, елате да видите.
В кухничката двамата притиснаха уши към външната врата и се заслушаха в тайнствения шум. След някое време Макензи каза:
— Прахът наистина се движи, но не разбирам защо. Ето още една загадка, за която трябва да се безпокоим.
— Още една ли?
— Да. Не разбирам какво става с температурата. Повишава се, но съвсем не толкова бързо, колкото смятах.
Физикът изглеждаше недоволен, че изчисленията му не се оправдаваха, но за Пат това беше първата добра новина след катастрофата.
— Не се огорчавайте толкова, всички грешим. А ако тази грешка ни дава още няколко дни живот, няма да се оплача.
— Но аз не бих могъл да сгреша — изчислението е елементарно. Знаем колко топлина излъчват двадесет и двама души и тя трябва да отиде някъде.
— Докато спят, излъчват по-малко топлина и може би това е обяснението.
— Нима смятате, че ще пропусна толкова явен факт! — раздразнено отвърна ученият. — Това, разбира се, допринася, но не обяснява напълно данните. Има друга причина, поради която не се сгорещяваме толкова.
— Нека просто приемем факта и да бъдем благодарни — рече Пат. — Междувременно какво ще кажете за шума?
Макензи с видимо нежелание се замисли над новия проблем.
— Прахът се движи, а ние сме неподвижни, така че вероятно е някакво локално явление. Всъщност изглежда, че става само край задната част на кабината. Мисля си дали това няма някакво значение. — И той махна с ръка към херметичната преграда зад тях. — Какво има зад нея?
— Двигателите, запасите от кислород, охладителната инсталация…
— Охладителната инсталация! Разбира се! Спомням си, че я забелязах, когато се качвах на борда. Охладителните ребра са там отзад, нали?
— Точно така.
— Сега разбирам какво се е случило. Те така са се нагрели, че прахът циркулира подобно на всяка нагрявана течност. Навън се е образувало конвекционно течение и то отнася излишната топлина. Ако имаме малко щастие, сега температурата ще се стабилизира. Няма да ни е много удобно, но ще оцелеем.
Сред червеникавия полумрак двамата мъже се спогледаха с възраждаща се надежда. Тогава Пат каза бавно:
— Сигурен съм, че това е обяснението. Може би щастието ни се завръща.
Той погледна часовника си и бързо изчисли нещо на ум.
— Горе-долу по това време Слънцето изгрява над морето. От Базата са изпратили скутерите да ни търсят и вероятно те знаят приблизителното ни местоположение. Обзалагам се на десет срещу едно, че ще ни намерят през следващите няколко часа.
— Да кажем ли на комодора?
— Не, оставете го да поспи. Денят беше по-тежък за него, отколкото за нас. Новината може да почака до сутринта.
Когато Макензи си отиде, Пат се опита да продължи прекъснатия си сън. Но не можеше да заспи; лежеше с отворени очи сред слабия червеникав блясък и мислеше за странния обрат на съдбата. Прахът, който ги бе погълнал и след това ги заплаши с изпичане, сега им дойде на помощ и конвекционните му течения отнасяха излишната топлина на повърхността. Дали тези течения щяха да продължат, когато изгрялото Слънце излееше пълния си гняв върху морето, той не можеше да каже.
Извън стените на кораба прахът продължаваше да шуми и внезапно Пат си спомни за древния пясъчен часовник, който му бяха показали като дете. Когато го обърнеш, пясъкът се изливаше през тясно отверстие в долната му част и повишаващото се ниво отбелязваше изтичането на минутите и часовете.
Преди да изобретят часовниците, хората сигурно са следили времето с помощта на падащите пясъчни зрънца. Но сигурно никой досега не е измервал оставащия му живот с възходяща струя прах.
Глава седма
В Клавий сити главният администратор Олсен и началникът на Туристическата компания Дейвис току-що бяха завършили съвещанието с юридическия съвет. Разговорът им съвсем не беше весел — повечето време прекараха в обсъждане на документите, подписани от туристите, преди да се качат на „Селена“, с които се сваляше отговорността от Туристическата компания. Когато започнаха екскурзиите, Дейвис беше против подобна процедура, защото смяташе, че ще уплаши клиентите, но юристите на управлението бяха настояли. Сега беше много доволен, че на времето те бяха надделели.
Беше доволен също, че властите в Порт Рорис бяха изпълнили точно всички формалности, защото понякога към подобни неща се отнасяха като към незначителни формалности и ги пренебрегваха. Имаше пълен списък с подписите на всички пътници на „Селена“ — с едно изключение може би и юристите все още спореха по него.