Комодорът бе вписан като Р. С. Хансен и изглеждаше, сякаш се е подписал действително с това име. Подписът обаче беше толкова нечетлив, че можеше да се прочете и като „Ханстен“; никой не можеше да реши въпроса, докато не се получеше по радиото факсимиле на действителния му подпис. Но това вероятно нямаше да има значение, тъй като Ханстен пътуваше с официално поръчение и управлението трябваше да поеме някаква отговорност за него. А по отношение на другите пътници то беше отговорно ако не юридически, то поне морално.
Преди всичко се налагаше пътниците да се намерят и погребат както подобава. Този малък въпрос бе оставен на главния инженер Лорънс, който все още беше в Порт Рорис.
Той рядко се бе заемал с нещо с по-малко въодушевление. Докато имаше все още някаква възможност пътниците на „Селена“ да са живи, Лорънс би поместил небето, Земята и Луната, за да се добере до тях. Но след като бяха загинали, не виждаше смисъл да рискува живота на други хора, за да ги намери и откопае. Лично той смяташе, че не съществува по-добро място от тези вечни хълмове, сред които да бъдат погребани.
Главният инженер Робърт Лорънс не се съмняваше ни най-малко, че те са загинали, тъй като всички факти го потвърждаваха. Трусът бе станал точно по времето, когато „Селена“ трябваше да напусне Кратерното езеро, а сега половината каньон беше засипан. Дори и най-малкото свличане би сплескало кораба като хартиена играчка и пътниците му биха загинали за секунди, лишени от въздух. Ако по някаква случайност, с възможност едно на милион, корабът не е бил сплескан, щяха да се получат радиосигнали, тъй като здравият малък радиофар бе конструиран да издържа на всякакви удари, а щом той не действуваше, ударът трябва да е бил…
Първият въпрос беше да се установи мястото на катастрофата и това вероятно щеше да бъде лесно, дори и останките да бяха погребани под милиони тонове камъни. Имаше геофизични уреди и различни детектори на метал, които щяха да се справят със задачата. А когато корпусът се е пропукал, въздухът от него е излетял в лунния вакуум; дори сега, часове по-късно, сигурно имаше следи от въглероден двуокис и кислород, които могат да се открият с един от газовите анализатори, използувани за установяване на изтичанията при космическите кораби. Веднага щом скутерите се върнат в базата за зареждане, той ще ги снабди с газови анализатори и ще ги изпрати да подушат следите сред скалните сривания.
Да, останките от кораба вероятно ще се открият лесно. Но вероятно ще бъде невъзможно да се извадят. Не можеше да гарантира, че ще се свърши работата дори и ако се хвърлят стотина милиона. (Представи си израза на главния администратор, като чуе подобна сума.) Първо, беше физически невъзможно да се закарат тежки съоръжения в този район — съоръжения, които да преместят хиляди тонове скали. Малките крехки скутери бяха безполезни. За да се отместят скалните срутвания, трябваше да се превозят през Морето на жаждата лундозери и да се доставят няколко ракетни товара гелигнит, за да се прокара път през планината с взривове. Това беше абсурд. Той разбираше становището на управлението, но за нищо на света нямаше да допусне претрупаният му с работа инженерен отдел да се натовари с подобна непосилна задача.
Колкото може по-тактично — защото главният администратор не смяташе обикновеното отрицание за отговор, — Лорънс започна да изготвя доклада си. Накратко той се свеждаше до следното: а) задачата почти със сигурност е неизпълнима; б) дори и да може да се изпълни, това ще струва милиони и има вероятност да причини нови човешки жертви; в) безсмислено е да се заемат с нея. Но тъй като подобна откровеност нямаше да му спечели популярността и трябваше да изложи доводите си, докладът съдържаше над три хиляди думи.
Когато престана да диктува, Лорънс помълча, за да събере мислите си, не се сети за нищо друго и прибави: „Копия до главния администратор; главния инженер; обратната страна на Луната; началника на диспечерската служба; началника на Туристическата компания; централната архива. Секретно.“
Той натисна копчето на копирното устройство. След двадесет секунди дванадесетте страници на доклада му, безукорно отпечатани с всички препинателни знаци по местата и с коригирани граматически грешки, излязоха от телефакса. Той ги прегледа набързо да не би електросекретарката да е сбъркала. Тя понякога допускаше грешки (всички електросекретарки ги отнасяха към женския пол), особено в напрегнати периоди, когато й диктуваха наведнъж от десетина източника. Но никоя нормална машина не можеше да се справи с ексцентричностите на език като английския и разумният служител проверяваше окончателното копие, преди да го изпрати. Не беше рядко онези, които оставяха всичко на електрониката, да изпадат в неловки и смешни положения.